Жълтите очи на крокодилите

Марсел слушаше, облегнат на стената. Потапяше се в музиката на думите й и малко по малко се отдаваше на нежността. Гневът му постепенно спадаше - като парашут, когато докосва земята. Доловила, че той се разнежва, Жозиан се развихри: раздипляше разказа си, добавяше сълзи, въздишки, благодарности, затъмнява-ше краските, просветляваше ги. Докато описваше шепнешком трагедията си, се накланяше към Марсел и се притискаше към него. Той все още се държеше, обгърнал с ръце коленете си, за да не се килне към нея, но вече леко поддаваше, поклащаше се и се доближаваше.

-    Беше ми тежко, когато загубих майка си, наистина. Не твърдя, че беше светица, и ти го знаеш! Но беше моята майка... Смятах, че ще имам сили да го понеса, и изведнъж такъв удар, че ми изкара въздуха...

Тя взе ръката му и я положи между гърдите си, където я бе заболяло най-силно. Ръката на Марсел се стопли, преоткрила обичайното си място в меката и успокояваща бразда.

-    Отново бях като на две години и половина... Когато вдигаш доверчив поглед към възрастния, който би трябвало да те пази, а те зашлевява и по двете бузи - нещо, от което повече няма да се оправиш... Такива рани никога не заздравяват, никога. Правиш се на горда, вириш брадичка, а сърцето ти бие до пръсване...

Гласът й беше изтънял, низ от нежно прошепнати тайни, които сякаш изпълваха с памук душата на Марсел Гробз. „Душко, мила моя, колко е хубаво отново да те слушам, момиченцето ми, красавицата ми, златната ми амазонка... говори ми, говори ми още, когато чуруликаш, когато заплиташ думите, както кукичката изплита вълнената прежда* аз се възраждам, животът без теб е пустиня, не си заслужава да ставам сутрин и да поглеждам през прозореца.“

Анриет Гробз се беше качила до кабинета на Марсел и понеже не откри там нито Жозиан, нито съпруга си, се упъти да търси Рьоне. Намери го в склада, погълнат от спор с един работник, който се почесваше по главата и се чудеше къде да реди палетите, защото вече нямало място на височина. Анриет изчака отстрани, докато й обърне внимание. Физиономията й беше изрисувана като току-що реставрирана фреска; шапката й, гордо кацнала на върха на черепа, приличаше на трофей, отвоюван в битка с врага. Рьоне се обърна и я видя. Бързият поглед към кабинета му го успокои - двамата скарани любовници се бяха покрили! Той се раздели с работника и попита Анриет с какво може да й бъде полезен.

-    Търся Марсел.

-    Трябва да е в офиса си...

-    Не е там.

Тя се изразяваше с твърд и рязък тон. Рьоне се престори на учуден, къде ли може да се е дянал, не я изпускаше от поглед нито за миг.

Розовата пудра образуваше сухи петна по болнавата й кожа, подчертаваше ветрилото от бръчшщ край устата и отпуснатите бузи. На застаряващото й лице стърчеше нос като клюн на хищна птица, под който едва личеше устата й. Устните й бяха толкова тънки, че червилото беше излязло извън тях. Анриет Гробз лепна на лицето си двусмислената усмивка на сервитьорка, която се надява да бъде възнаградена със солиден бакшиш и с разочарование възнамерява да заплюе измамника, породил у нея подобна надежда. Искаше да чуе от Рьоне нужната информация, но след като не я получи, усмивката й се изпари и тя си възвърна обичайния фелдфе-белски маниер. „Господи - каза си той, - какво женище! Безжалостно като удар с тояга!“ Човек лесно можеше да си представя по вида й, че нито хапването, нито пийването, нито дори най-лекото отпускане не й доставя капка удоволствие. Такова нещо се разбива само с динамит! Всичко у нея беше под контрол, интересът се долавяше от всеки жест, пресметливостта й подхождаше на скованото поведение и строгите костюми. Колосано съвършенство, пристегнато в безупречната отливка на финансовите сметки.