Камъкът на раздялата

— А аз нося печата на лектор Ранесин — каза Диниван, измъкна един пръстен от джоба си и размаха кървавочервения му рубин под носа на сержанта. — Знай, че сме по света работа на Санселан Ейдонитис. Ако няма чума или друга опасна зараза, тази нощ ще останем тук.

Сержантът свали шлема си и се вгледа в пръстена с печат на Диниван. Широкото му лице все още бе обезпокоено.

— Както казах, ваше сиятелство — нещастно започна той, — това е нещо като чума. Става въпрос за онези луди, Огнените танцьори.

— Какви са Огнените танцьори? — попита Мириамел, като си спомни да имитира грубите звуци на момче.

— Глашатаи на гибел — отвърна сериозно Диниван.

— Де да беше само това! — въздъхна сержантът и разпери безпомощно ръце. Бе едър човек, с широки рамене и дебели крака, но изглеждаше някак смален. — Те са луди, всичките. Херцог Бенигарис заповяда да… ами, да ги наблюдаваме внимателно. Не трябва да се намесваме, но аз си помислих, че поне можем да попречим на още странници да влязат… — Той замълча, гледаше неспокойно пръстена на Диниван.

— Ние не сме странници, а и като секретар на лектора няма опасност да попадна под влиянието на проповедите на тези хора — твърдо каза Диниван. — Така че ни пуснете, за да си намерим подслон за през нощта. Яздихме дълго. Уморени сме.

— Добре, ваше сиятелство — отвърна сержантът и махна на войниците си да отворят портата. — Но не поемам отговорност…

— Всички поемаме отговорност в този живот, всеки един от нас — каза свещеникът строго, но после гласът му омекна. — Но нашият Бог Усирис разбира теглото ни. — Той направи знака на Дървото, докато минаваше покрай войниците.

— Сержантът беше много разтревожен — каза Мириамел, докато трополяха нагоре по централната улица. Много от къщите бяха със спуснати кепенци, но бледи лица надничаха от входовете и наблюдаваха пътниците. За град с размерите на Гранис Сакрана улиците бяха изненадващо празни. Групи войници яздеха насам-натам, но само малцина обикновени хора бързаха по прашната улица и хвърляха неспокойни погледи към Мириамел и спътниците й.

— И не е единственият — отговори Диниван, докато яздеха в сенките на високите къщи. — Напоследък страхът минава като чума през целия Набан.

— Страхът отива там, където е поканен — тихо каза Кадрах, но извърна гръб на въпросителните им погледи.

Когато стигнаха до пазара в центъра на града, разбраха защо улиците на Гранис Сакрана са така свръхестествено празни. Там се бе струпала голяма тълпа и всички се смееха и подсвиркваха. Въпреки че последните отблясъци на следобеда все още осветяваха хоризонта, факлите около целия площад бяха запалени и хвърляха трептящи сенки в уличките между къщите, и осветяваха белите роби на Огнените танцьори.

— Трябва да са поне стотина… а може би и повече! — изненадано каза Мириамел. Диниван бе навъсен и разтревожен. Някои от тълпата крещяха обиди и хвърляха камъни и боклуци по подскачащите танцьори, но други ги гледаха внимателно, дори със страх, като че ли бяха някакви животни, на които се страхуват да обърнат гръб.