Кралят на зимата

— Сарлина дъщеря на Едейн — каза той името на детето и окуражително я потупа по рамото. — Говори.

Сарлина облиза устните си. Тя предпочете да говори на Артър, може би защото от всички мъже, които седяха около него на високата маса, той имаше най-добро лице.

— Баща ми беше убит, майка ми беше убита, братята и сестрите ми бяха убити… — Тя говореше сякаш беше научила думите си наизуст, но никой в залата не се съмняваше, че казва самата истина. — Бебето, най-малката ми сестричка, също беше убито — продължи тя — и моето коте беше убито — тук за първи път се появиха сълзи в очите на детето, — а аз видях всичко.

Артър поклати глава със съчувствие. Агрикола от Гуент прокара ръка през посивелите си коси и вдигна поглед към почернелите греди на тавана. Оуейн се облегна назад и отпи от своя рог. Епископ Бедуйн изглеждаше разтревожен.

— Ти наистина ли видя убийците? — попита той детето.

— Да, господарю — отвърна Сарлина. Вече не беше толкова спокойна, защото трябваше да отговаря с думи, които не беше подготвяла и репетирала.

— Но нали е било през нощта, дете — възрази Бедуйн. — Нали нападението е било извършено през нощта, лорд принц? — попита той. Лордовете на Думнония бяха чули за нападението над мочурищата, но бяха повярвали на твърденията на Оуейн, че клането е работа на Черните щитове на Енгас. — Как е могло да види детето нещо през нощта? — попита епископът.

С леко потупване по рамото Тристан отново окуражи момичето.

— Кажи на епископа какво се случи.

— Мъжете хвърлиха огън в колибата ни, господарю — каза Сарлина с тих глас.

— Огънят не е бил достатъчен — изръмжа някой в сянката и залата избухна в смях.

— Ти как оцеля, Сарлина? — попита внимателно Артър, когато смехът заглъхна.

— Скрих се, господарю, под едно одеяло.

Артър се усмихна.

— Добре си направила. А видя ли човекът, който уби майка ти и баща ти? И… твоето коте?

Тя кимна с глава. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Видях го, господарю — каза тя тихо.

— Тогава разкажи за него — подкани я Артър.

Под черното си вълнено наметало Сарлина беше облечена със сива рокля и сега тя вдигна слабите си ръце, дръпна ръкавите на роклята си нагоре и каза:

— Човекът имаше картинки тук, господарю, на дракон и на глиган. — Детето показа на собствените си ръце местата на татуировките и след това погледна към Оуейн. — Имаше и пръстени в брадата — добави момичето и млъкна. Но вече беше казала достатъчно. Само един човек носеше воински пръстени в брадата си, а всеки от присъстващите тази сутрин бе наблюдавал ръцете на Оуейн, забили копието в корема на Уленка, всеки знаеше, че на тези ръце бяха татуирани драконът на Думнония и собственият символ на Оуейн — глиган с дълги бивни.