Кралят на зимата

— Думите на едно дете нямат тежест пред закона. Законът не дава право на деца да свидетелстват.

Законът в Думнония признаваше само девет свидетели: лорд; друид; свещеник; баща, който говори за децата си; съдия; дарител, който говори за своя дар; девойка, която говори за своята девственост; овчар, който говори за животните си и осъдения, когато казва последните си думи. В този списък няма и дума за дете, което говори за избиването на неговото семейство.

— Законът признава думата на лорд Оуейн — каза епископ Бедуйн.

Тристан беше пребледнял, но не се предаваше.

— Аз вярвам на детето — каза той — и утре след изгрев слънце ще дойда да чуя отговора на Думнония. И ако Думнония откаже да въздаде справедливост на Кърнау, тогава моят баща сам ще наложи справедливостта.

— Какво му става на баща ти? — подигра го Оуейн. — Да не би да му е омръзнала последната съпруга? И за разнообразие иска да бъде понатупан в битка, а?

Тристан излезе сподирен от смях и подигравки. Смехът се засили, когато мъжете се опитаха да си представят как малката Кърнау обявява война на могъща Думнония. Аз не се присъединих към това веселие. Вместо това довърших месото си, защото си казвах, че имам нужда от храната, ако не исках да замръзна докато стоя на стража (след края на угощението трябваше да изляза на укрепленията). Не бях пил и медовина, така че когато си взех наметалото, копието, меча и шлема, бях напълно трезвен. Тръгнах към северната стена. Суграшицата беше спряла и сред облаците надничаше лунният сърп, проблясваха звезди. Но на запад над Севърнско море продължаваха да се трупат черни облаци. Потреперих и закрачих по укрепителния вал.

Където ме намери Артър.

Знаех, че щеше да дойде. Исках да дойде и в същото време изпитах някакъв страх, когато го видях да идва към насипа и да изкачва дървените стъпала на ниската стена. В началото той не каза нищо, само се облегна на дървените перила и се загледа към далечната светлина на огньовете, запалени в Инис Уидрин. Беше наметнат с бялата си пелерина, която беше повдигнал, за да не се влачи в калта. Той беше вързал двата края на наметалото около кръста си точно над ножницата.

— Няма да те питам — каза той най-накрая, дъхът му се белееше в нощта, — какво се случи в мочурищата, защото не бих подтиквал никого, и особено човек, когото харесвам, да наруши смъртна клетва.

— Да, господарю — казах аз като се чудех откъде беше разбрал, че в онази тъмна нощ ние се бяхме заклели в живота си.

— Така че ти предлагам просто да повървим. — Той ми с усмихна и посочи укреплението. — Когато стражът се движи, той не замръзва. Чувам, че си добър войник.

— Опитвам се, господарю.

— А доколкото разбирам и успяваш, браво на теб. — каза Артър и замълча, докато минавахме покрай друг страж, свил се край дървената ограда. Човекът погледна към мен и на лицето му се изписа тревога — страхуваше се, че аз мога да предам отряда на Оуейн. Артър свали качулката на наметалото от главата си. Крачката му беше широка и аз трябваше да побързам, за да вървя в крак с него. — Каква мислиш, че е работата на войника, Дерфел? — попита ме той по онзи свой начин, който те караше да се чувстваш така, сякаш в целия свят няма по-важен човек за Артър от теб.