Границата

Подминаха изгоряло каре къщи с такъв вид, все едно през него се е вихрила

огнена буря. Итън забеляза Ники да се взира и предположи, че там навремето е бил

домът й, а сега на негово място се търкаляха само пепел и кости както навсякъде по

света.

- Виж ти, виж ти! - възкликна Хана. Говореше на Оливия и Дейв, който се беше

изправил точно до нея. Автобусът ръмжеше и се клатушкаше. - Трима пичове вървят

към нас по пътя. Единият ни маха с ръчица. Да спрем ли, или да карам право през

тях?

И Дейв, и Оливия ясно различаваха тримата, които крачеха в средата напътя

пред автобуса. Онзи в средата размахваше ръце. От едната му страна се движеше едър

тип с дълга черна коса и брада, а от другата - оплешивяващ господин с бяла риза

точно като излязъл на следобедна разходка банкер, само дето беше мръсен и се

олюляваше.

- Да ги газя ли? - попита Хана. - Да не поемаме рискове?

Не беше отместила крак от газта.

И Оливия, и Дейв не можеха да се отърват от мисълта, че преди малко са били

екзекутирани трима души - и си го наричайте „последна милост“, ако щете - но това

не правеше решението по-лесно. Трима техни приятели, които бяха опъвали хамута

също като всички останали и накрая той ги бе смазал. В автобуса надали имаше

място дори и за още един пътник, да не говорим за трима... А и винаги имаше

вероятност да се окаже, че тези тримата само външно наподобяват хора.

Но ето ги на: застанали пред автобуса, нямаха намерение да се дръпнат, а Хана -