Границата
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Границата». Краткое содержание книги:
Тя се усмихна, а около очите й се очертаха дълбоки бръчки. Усмивката бе
посветена на спомен и Дейв си каза, че смекчава суровото й лице дотам, че да
разкрие как навремето е била почти хубава. Почти.
- Известно време Кени Рей ми беше гадже - обясни Хана. -Засадих цветята, та да
вижда по нещо приятно и когато не се навъртам наоколо.
- Значи това е причината да се пишеш и доброволка, предполагам? - попита
Джоуъл.
- Може би. Човек не знае кого може да срещне в бара в съседния квартал. Време
е да се размърдаме, приятели.
Прозорецът се намираше точно над главата на Дейв и беше счупен. Цветната
леха отдавна се бе предала пред корозивния дъжд и непостоянния климат. Дейв
предположи, че ако някой се е вмъкнал оттук, най-вероятно е излязъл през вратата,
но я е затворил след себе си. Грабител с вкус към реда в луд безпорядъчен свят.
- Да пробваме вратата - предложи той.
Докато се качваше по стъпалата, Дейв се чувстваше така, сякаш моли Господ за
услуга. Не беше религиозен, даже напротив, и ако изобщо бе вярвал в нещо, преди да
загине семейството му, това ужасно събитие бе изтрило виденията на Рая от мислите
му. Знаеше обаче, че Адът съществува. Нямаше капка съмнение. Днес Адът се
простираше навсякъде околовръст, надигнал се като цунами от собственото си
пространство и време.
„Боже - помисли си Дейв, когато достигна до горната площадка, - ако изобщо се
интересуваш от нас, какво ще речеш да ни отпуснеш малко каиша? Да се стегнеш и
да ни помогнеш?“
Имаха безумна нужда да подкарат някой от тези автобуси. Имаха нужда също и
от късмет и около осем фута маркуч, каквато и да е ръчна помпа и два нови
акумулатора. Трябваше им пробник, за да открият дали в резервоарите на автобусите
вече има гориво, че да не си губят времето с някой празен. Имаха нужда от толкова
много неща, а и толкова много хора зависеха от тях!
Но точно в момента се нуждаеха от това вратата да се отвори.
Дейв посегна към дръжката.
Несъзнателно се напрегна, предварително подготвен за разочарованието. Но
дори ако проклетата врата беше заключена, каза си, че все пак разполагаха със
счупения прозорец. Прозореца на добричкия Кени Рей с изглед към лехата на
любовта.
„Помогни ни! - Помисли си той и в очите му взеха да парят сълзи. - Моля те.“
Сграбчи дръжката на вратата и дръпна.
* * *
Итън с интерес се вторачи през бинокъла към задаващото се превозно средство.
Навремето навярно бе представлявало жълт училищен автобус, но дъждът бе
нанесъл своите рани. Покривът на автобуса беше ръждивокафяв, кафяви поточета
ръжда се бяха разтекли и по стените му. Отстрани с избледнели букви бе изписано
„ПАУДЪР СКУЛ ДИСТРИКТ“, както и номер - 712. Автобусът се движеше бавно, за да
могат да го следват двата коня, чиито юзди бяха вързани за задната броня.
- Намерили са училищен автобус! - викна Гари на хората, които чакаха долу.
Последва делово раздвижване и дори някои от тежко пострадалите успяха да се
изправят на крака. Джей Ди, Оливия и неколцина от останалите се бяха постарали да
се погрижат за тях поне доколкото е възможно без никакви медицински средства.
Гари отново взе бинокъла от Итън и проследи напредъка на автобуса.
- Христе, не съм си и представял, че ще намерят нещо!
Итън отвърна:
- Аз вярвам в Дейв.
Не след дълго автобусът пролази през отворената порта на комплекса, изкачи се
по напукания от земетръса път и спря до обитателите на блоковете, които се бяха
струпали около плувния басейн в сянката на мъртвия горгонски кораб.
Вратите се отвориха и Джоуъл слезе пръв, следван от Дейв и по петите им - Хана.
И тримата бяха още по-омърляни отпреди, ако това е възможно. Изглеждаха
капнали от умора. Дейв се олюля и за да не падне, бе принуден да се хване за рамото
на Джоуъл. Около тях се струпаха всички, способни да ходят. Дейв мерна качените на
наблюдателницата Итън, Гари и Ники и кимна лекичко на хлапето, сякаш казваше
„Не съм забравил“.
- Нека качим всички на борда - предложи Дейв на Оливия, която се приближи
към него с пластмасова туба с вода. Отпи и я предаде на Хана. - Съжалявам, но
загубихме един от конете ти.
- Ние пък изгубихме останалите заради една група, която реши да тръгне
самостоятелно. Все едно, не бихме могли да ги задържим — макар в очите на
лидерката да блестеше влага, гласът й беше твърд. - Ще отвържа онези двата.