В името на любовта

— Какво й става? Защо продължава да ми досажда?

— Кой знае. Преди два дни я видях да снима чистачките. Говореше с тях на испански.

Чаз за нищо на света нямаше да го признае, но никак не й се понрави, че Джорджи снима някой друг, освен нея.

— Чудесно. Може би най-сетне ще престане да ми досажда.

Брам повъртя мобилния телефон между пръстите си.

— Направи ли го?

Чаз отвори съдомиялната и започна да я зарежда с чашите и чиниите от закуската.

— Още го обмислям.

— Чаз, зад тези стени те очаква големият свят. Не можеш вечно да се криеш тук.

— Не се крия! А сега ме извини, но ме чака доста работа. Сума ти хора ще дойдат на вечеря и имам много за вършене.

Брам поклати глава.

— Понякога ми се струва, че не ти направих услуга, като те взех на работа.

Ала той грешеше. Беше й направил най-голямата услуга в живота й и тя никога нямаше да го забрави.

Същия следобед, докато Джорджи се обличаше за срещата с папараците, не спираше да се пита защо сексът с лошо момче беше много по-възбуждащ, отколкото с порядъчен мъж? Дори и този порядъчен мъж да те зареже заради друга. Тогава защо се застави да спи в другата спалня? Защото вчера й беше хубаво. Прекалено хубаво. Твърде забавно, възхитително развратно. Толкова диво, сластно и волно, без никакви усложнения, че не й се щеше да разваля онази безумна магия, връщайки се в реалността. Искаше също Брам да разбере, че не се е превърнала в леснодостъпна сексуална играчка само защото вчера бе изпитала най-вълнуващото чувствено приключение в живота си. Но й бе потребна цялата сила на волята, за да го отблъсне, и никак не й се понрави многозначителният му поглед, когато Джорджи му заяви, че ще спи сама.

Излязоха от къщата за сутрешното кафе и обичайното позиране пред фотографите. Младата жена реши, че най-добрият начин да се върне към нормалния живот е да се заяде с Брам.

— Престани да си тананикаш! – стрелна го тя с намръщен поглед, когато се настаниха в колата. – Само си въобразяваш, че имаш слух.

— Какво те яде? Не съм аз, за съжаление.

— Отвратителен си.

— Хей, къде се дяна прословутото ти чувство за хумор?

— Ти го отнесе – сряза го Джорджи.

— Предполагам, че ме бива в това. – Той отново затананика началните тактове на „Тежкият чук на живота” от мюзикъла „Ани” само за да я дразни. – Вчера следобед беше много по-дружелюбна. Много.

— Онова беше просто животинска страст, приятел. Аз те използвах.

— И го направи дяволски добре.

Никак не й се понрави отказът му да участва в словесния двубой, толкова необходим за възстановяването на душевния й покой.

— Не биваше да твърдиш, че си си спомнил какво се е случило през онази нощ във Вегас, когато всъщност не е така.

— Методът на изключването. Гарантирам ти, че един от нас е сдал багажа, преди да стигнем до края, защото в противен случай щях да помня.