Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Томас се бе присъединил към тях, придружаван от Изабел. Тя притискаше мокра кърпа към раната на главата на Томас. Изражението й беше ужасено.
Беше добре дошла да се присъедини към клуба.
— Още сега ти казвам, че това няма да стане — изръмжа Тео. — Не и докато дишам.
Тя потрепери и обви ръце около себе си. Мисълта Бей да убие Тео на нейно място бе твърде тежка за приемане.
— Някой да преброи труповете! — извика рязко Томас, сепвайки я.
— Шофьорът на лимузината е мъртъв — извика в отговор Джак, а после направи пауза. — Двама мъртви магьосници от Сборището. Сума ти наранявания. Няколко по-сериозни. Доста киселинни изгаряния. Маркъс вероятно си е счупил крака. Джеймс и Кели са в безсъзнание.
Томас изруга, извади мобилния си и се обърна с гръб към тях. Вероятно се обаждаше за помощ. След като известно време говори тихо с някого, той затвори телефона.
— Претърсете сградата. Доведете Мика тук долу да види билките и да се опита да разбере какво може да са правили. — Той хвърли поглед към един от вещерите, който седеше на пода и се опитваше да спре кървенето от носа си. — Упойте оцелелите от Дъскоф и ги заведете обратно в Сборището. Хвърлете ги в Грибин, а после ще ги разпитаме.
Тео я дръпна настрани.
— Ранена ли си? Как са коремът и ребрата ти?
— Добре съм. Не мисля, че имам нещо счупено. — Тя докосна все още болезнения си корем. — Само драскотини и синини. — Лоши синини.
Томас стъпка с обувката си няколко строшени стъкла зад тях, карайки ги да се обърнат. Той се завъртя и посочи с пръст Тео и Сарафина.
— Тео, от сега нататък не я изпускай от поглед. Не искам и до тоалетната да ходи без ти да си в стаята.
Сарафина се намръщи.
— Ъх.
— Сериозно говоря. — Томас отново я посочи с пръст като баща, който мъмри дете. — Не ме карайте да ви закопчавам с белезници един за друг. Върнете се в Луисвил и намерете добър хотел. Не искам да сте далеч от нас. Сарафина, на път за натам се обади на Мика и му кажи всичко, което ни каза току-що.
Томас понечи да се обърне, но се спря.
— И, Сарафина, свърши страхотна работа тук. Благодаря ти, че се втурна да защитиш Клеър. Ако искаш работа в Сборището, имаш я.
Тео се горещеше през целия път обратно до Луисвил, а ръцете му се бяха вкопчили във волана на взетия под наем джип. Не можеше да се принуди да говори или да свърши нещо друго, освен да се концентрира върху пътя пред него. Яростта, която изпитваше към Бей и Стефан, кипеше във вените му, а не беше сигурен, че няма да избухне, затова си мълчеше.
До него Сарафина седеше загледана през прозореца, потънала в мисли. Не можеше да я вини. Да бъде белязана като животно за разплод от един дааеман можеше да доведе най-малкото до дълбоко размишление. Стигнаха до хотела, в който Стефан първоначално възнамеряваше да отседне, и оставиха автомобила на персонала. Лимузината на Стефан все още бе паркирана на поляната, а само Бог знаеше къде се намира самият той сега.
Лъскавият червен мотор на Ерик бе паркиран отвън. Тео не можеше да не се подсмихне, когато го подмина на павираната улица.
И двамата на нищо не приличаха. Трябваше да се качат в стаята преди някой да започне да разпитва защо целите са мръсни и окървавени.
Когато влязоха в лобито, там беше и той самият, изпънат в един от диваните близо до един магазин за подаръци. Ерик вероятно я бе чакал. Лицето му светна, когато видя Сарафина, и стана да я посрещне, но Тео угаси ентусиазма му със студен и твърд поглед.
— Благодаря ти отново, Ерик! — с усмивка извика през рамо Сарафина, докато Тео я дърпаше към рецепцията. — Оценявам помощта ти!
Тео ги регистрира в апартамент с една спалня, а после помоли портиера да им изпрати консумативи като някой чифт дрехи, аптечка за първа помощ, пижами и тоалетни принадлежности. След това я отведе горе, далеч от Ерик, далеч от всички.
Точно сега я искаше за себе си.
Щом прекрачиха прага и затвориха вратата, той я дръпна към себе си и притисна устни към нейните. Тялото й се притисна в неговото, меко до твърдо, и дъхът й излезе със свистене измежду устните, когато прекъснаха целувката.
— Беше прав, че нямаш нужда от напомняне — каза тя, останала без дъх. Харесваше му, че може да я накара да звучи по този начин. Усмивката й бе леко изкривена. — Може би все пак ще има нещо хубаво след днес.