Господарят на дъжда [bg]

Докато разговаряха, времето се промени. Вятърът се усили и носеше тъмни облаци, които настъпваха към града като вражеска войска. В далечината проблесна мълния, прозвуча тътен.

— Мусоните идват — отбеляза Чен, когато се качиха в колата и първите дъждовни капки паднаха по предното стъкло.

Капризи се беше опитал да помогне на колегата си по стълбите, но Чен го отблъсна. Или ударът не беше твърде силен, или той искаше да напусне с достойнство къщата.

Фийлд погледна облаците. Беше виждал бури, разбира се, но никога не се бяха приближавали толкова заплашително. Може би му се струваше така заради горещината, съпътстваща мусоните.

— Господарят на дъжда избра кога да се намеси — измърмори Капризи.

Фийлд го погледна въпросително.

— Според легендите — обясни американецът — светът се управлява от богове…

— Владетели — поправи го Чен от предната седалка.

— … владетели, и Господарят на дъжда е може би най-могъщият. Той стои на небето и управлява съдбата на града.

— Имал ли си вземане-даване с Лу, Чен? — поинтересува се Фийлд.

Китаецът дори не се обърна.

— Чен е от Путон — обясни тихо Капризи. — Израснали са заедно. Лу го мрази — отсече. Не желаеше повече разговори по този въпрос.

— Тази среща ще докара ли неприятности на Маклауд?

Капризи остави Чен да отговори:

— Още не, но момичетата са проблем.

— В какъв смисъл?

— Вече му е известно, че знаем, че жертвата не е само една, и е нащрек. Ще изчака да види какво ще направим и тогава ще реши как да действа.

— Защо телохранителите му са руснаци?

— Руснаците са глупави. Не разбират нищо, но са верни до гроб. Готови са да стрелят и при най-малката опасност. Той помни как унищожи Червената банда и няма доверие на китайците. Лу има голямо самочувствие. Навирил е нос. Мисли си, че никой не може да го пипне.

Докато пътуваха по широките булеварди на Френската концесия, Фийлд наблюдаваше забързаните минувачи под дъжда. Тук всички къщи бяха големи, като повечето бяха скрити зад високи стени, покрити с бръшлян. Някаква жена държеше с една ръка шлифера си, а с другата — малко момченце с униформа. Изглеждаше заблудена и изгубена с падналата на челото мокра коса и сгушилото се до нея дете.

Фийлд си помисли за Наташа.

Тогава я видя. Стоеше на тротоара. Той огледа улицата, намираха се на нанкинското шосе. Колата спря. Пред тях имаше цяла тълпа и закриваше видимостта им, хората крещяха, някои ръкопляскаха, от един покрив изстреляха фойерверк. Върху терасата над магазин „Сун Сун“ стояха няколко човека и хвърляха позиви.