Разкази с неочакван край [bg]
- Автор: Даль Роальд
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 9789543301621
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Разкази с неочакван край [bg]». Краткое содержание книги:
Писателят е човек, който измисля истории. – Роалд Дал
Писателят е непредвидим в изхода от лабиринтите на преживелици. Героите му, уж обикновени хора, се заплитат в невероятни ситуации, за които читателят до края няма представа какво ще се случи. Това ни кара да „поглъщаме” разказ след разказ на един дъх. Тънката ирония и великолепното чувство за хумор на автора правят удоволствието от четенето още по-голямо. Естествено винаги трябва да сме нащрек, защото от всяка страница ни дебне неочакваното.
Ако допуснем (макар човек да не може да бъде сигурен), че съпругът наистина бе виновен, онова, което правеше поведението му още по-неразумно, бе фактът, че като изключим тази малка слабост, с която мисис Фостър не можеше да се пребори, тя бе и винаги е била примерна и любеща съпруга. Над трийсет години му беше служила вярно и честно. В това нямаше никакво съмнение. Дори тя, колкото и да беше скромна, осъзнаваше това и макар години наред да беше отказвала да повярва, че мистър Фостър би могъл съзнателно да я измъчва, напоследък имаше случаи, когато се беше улавяла, че започва да си задава някои въпроси.
Мистър Юджин Фостър, близо седемдесетгодишен, живееше с жена си в голяма шестетажна къща в Ню Йорк на Източна шейсет и втора улица. Имаха четирима прислужници. Домът им беше мрачен и малко хора им идваха на гости. Но тази януарска сутрин в къщата беше оживено и вътре цареше голяма суетня. Една от прислужничките разнасяше калъфи за мебели из стаите, докато друга покриваше с тях канапетата, масите и столовете. Икономът сваляше куфари и ги подреждаше в антрето. Готвачът току изскачаше от кухнята, за да се съветва с иконома, а самата мисис Фостър, в старомодно кожено палто и черна шапчица, кацнала на върха на главата й, пърхаше от стая в стая и си даваше вид, че надзирава действията на прислугата. В действителност единственото, за което си мислеше, бе, че ако мъжът й не излезе скоро от кабинета и не се приготви, тя ще изпусне самолета.
— Колко е часът, Уокър? — попита мисис Фостър иконома, когато мина покрай него.
— Девет и десет, госпожо.
— А дойде ли колата?
— Да, госпожо, чака. Тъкмо се канех да товаря багажа.
— До Айдълуайлд3 има един час път — каза тя. — Самолетът ми излита в единайсет. Трябва да съм там половин час по-рано заради формалностите. Ще закъснея. Просто знам, че ще закъснея.
— Мисля, че имате предостатъчно време, госпожо — любезно отвърна икономът. — Предупредих мистър Фостър, че трябва да тръгнете в девет и петнайсет. Има още пет минути.
— Да, Уокър, знам, знам, но моля ви, натоварете багажа по-бързо.
Тя закрачи нагоре-надолу из антрето и колкото пъти икономът се появеше, толкова пъти го питаше колко е часът. Този, непрекъснато си повтаряше тя, е единственият самолет, който не бива да пропусне. Бяха й необходими месеци, докато успее да склони мъжа си да й разреши да замине. Изпуснеше ли го, той като нищо щеше да реши, че трябва да отмени цялото начинание. А най-лошото беше, че той настояваше да я изпрати на летището.
— Мили боже — високо каза тя. — Ще го изпусна. Знам, знам, знам, че ще го изпусна.
Мускулчето до лявото й око вече лудешки трептеше. Самите й очи бяха почти насълзени.
— Колко е часът, Уокър?
— Девет и осемнайсет, госпожо.
— Сега вече наистина ще го изпусна! — извика тя. — Божичко, защо вече не идва!
Това пътуване беше важно за мисис Фостър. Сама заминаваше за Париж на гости при дъщеря си, единственото й дете, която се беше омъжила за французин. Мисис Фостър не се интересуваше много от французина, но обичаше дъщеря си и най-вече страстно мечтаеше да зърне трите си внучета. Познаваше ги само от многобройните снимки, които получаваше и с които кичеше цялата къща. Какви хубави деца бяха! Душата си даваше за тях и винаги когато пристигаше нова снимка, тя я отнасяше в стаята си и дълго я съзерцаваше. С любов се взираше и търсеше в личицата онази удовлетворяваща прилика, която значеше толкова много. Напоследък бе започнала да чувства все по-силно, че няма никакво желание да изживее дните си далече от своите деца, да не могат да й идват на гости, да ги извежда на разходки, да им купува подаръци, да ги гледа как растат. Знаеше, разбира се, че не бе редно и дори до известна степен не бе честно да мисли такива неща, докато съпругът й бе още жив. Знаеше също, че макар вече да не вземаше такова дейно участие в управлението на многобройните си предприятия, той никога не би склонил да напусне Ню Йорк, за да живее в Париж. Беше истинско чудо, че изобщо се съгласи да я пусне да им гостува сама за шест седмици. Но, ах, как би желала да живее там за постоянно и да бъде близо до тях!
3
Старото име на международното нюйоркско летище „Кенеди“. — Б.пр.