Разкази с неочакван край [bg]

— Не говори така, скъпи. Моля те.

Не си казаха нищо повече, докато колата не пресече моста и не излезе от Лонг Айлънд.

— Уредих въпроса с прислугата — обади се мистър Фостър. — Ще напуснат още днес. Платих им по половин заплата за шест седмици и казах на Уокър, че ще му телеграфирам, когато отново имаме нужда от него.

— Да — отвърна тя. — Той ми каза.

— Тази вечер ще се преместя да живея в клуба. Добре ще бъде малко да променя обстановката.

— Да, скъпи, ще ти пиша.

— От време на време ще наминавам към къщи, за да проверявам дали всичко е наред и да прибирам пощата.

— А не смяташ ли, че би било по-добре, ако Уокър остане през цялото време да наглежда къщата? — смирено попита тя.

— Глупости. Изобщо не е необходимо. А ще трябва да му плащам пълната заплата.

— Ах, да, разбира се.

— Освен това кой знае какво ще му хрумне на един прислужник, ако го оставиш сам в къщата — обяви мистър Фостър. Извади пура и след като отряза крайчето й със сребърно ножче, я запали със златната си запалка.

Жена му седеше неподвижно и здраво стискаше ръцете си под одеялото.

— Ще ми пишеш ли? — попита.

— Ще видя — отвърна той. — Но се съмнявам. Знаеш, че не обичам да пиша писма, освен ако няма нещо важно.

— Да, скъпи, знам, затова не се притеснявай.

Продължиха по булевард „Куинс“ и когато наближиха равното блатисто поле, върху което е построено летището „Айдълуайлд“, мъглата започваше да се сгъстява и колата трябваше да намали скоростта.

— О, боже! — възкликна мисис Фостър. — Сигурна съм, че сега вече ще го изпусна! Колко е часът?

— Стига си вдигала врява — сгълча я старецът. — И без това няма значение. Вече сигурно са го отменили. Никога не летят в такова време. Не знам защо изобщо си направи труда да излизаш.

Не беше сигурна, но й се стори, че в гласа му се бе появила нова нотка, и се обърна да го погледне.

Трудно беше да се забележи някаква промяна в изражението му под всичките тези косми. Единствено устата имаше значение. Искаше й се, както често й се бе искало и преди, да види тази уста по-ясно. Очите му никога нищо не изразяваха, освен ако не изпаднеше в буйна ярост.

— Разбира се — продължи той, — ако съвсем случайно наистина излети, тогава съм съгласен с теб — сега вече със сигурност си го изпуснала. Защо не се примириш с това?

Тя се извърна и се взря през прозореца в мъглата. Струваше й се, че колкото повече пътуваха, толкова по-гъста ставаше.

Сега едва успяваше да различи банкета на пътя и ивицата трева зад него. Знаеше, че мъжът й все още не беше свалил очи от нея. Погледна го отново и този път с ужас забеляза, че се бе вторачил в онова местенце в левия ъгъл на окото й, където усещаше как играе мускулчето.