Разкази с неочакван край [bg]

— С други думи, той знае, че е в този леген?

— Разбира се. И ако можеше да говори, сигурно щеше да води с вас съвсем нормален разговор. Доколкото мога да преценя, не би трябвало да има разлика в умствените способности на този Уилям тук и онзи, който сте познавали у дома.

— Господи, света Богородичке! — възкликна мисис Пърл и замълча, за да обмисли тази интересна страна на въпроса.

„Между другото — помисли си тя и сурово впи поглед някъде зад окото, в големия сив месест орех, който си лежеше така мирно под водата — съвсем не съм сигурна дали не го предпочитам там в това състояние. Всъщност, убедена съм, че бих живяла много спокойно с този Уилям. С него бих могла да се справя.“

— И изобщо не говори, така ли? — попита.

— Естествено, че не говори.

„Няма да има спорове и укори — помисли си — няма постоянно да ме поучава, няма да се подчинявам на правила, няма да ми забранява да пуша, няма да ги има онези две студени неодобрителни очи, които да ме следят вечер над книгата. Освен това няма да има пране и гладене на ризи, нито готвене — нищо, освен пулсирането на изкуственото сърце, което в крайна сметка е един доста успокояващ шум и в никакъв случай няма да пречи на телевизора.“

— Знаете ли, докторе — каза тя, — изведнъж започнах да изпитвам огромна любов към него. Това странно ли ви звучи?

— Мисля, че е съвсем разбираемо.

— Така, както си е легнал под водата в това легенче, изглежда тъй кротък и безпомощен.

— Да, знам.

— Прилича ми на бебе. Ами да, сега той е същинско малко бебе.

Ланди стоеше безмълвен зад нея и я наблюдаваше.

— Хайде — нежно каза тя, като се взираше в легена, — отсега нататък Мери ще се грижи за теб съвсем сама и ти за нищо няма да се безпокоиш. Кога мога да си го взема вкъщи, докторе?

— Моля?

— Попитах кога мога да си го взема. Да си го взема у дома.

— Вие се шегувате — възкликна Ланди.

Тя бавно го изгледа право в очите.

— Защо мислите, че се шегувам?

Лицето й грееше, очите й бяха кръгли и блестящи като два диаманта.

— Невъзможно е да го местим.

— Не виждам пречка.

— Това е експеримент, мисис Пърл.

— Това е моят съпруг, доктор Ланди.

Странна полуусмивка трепна по устните на Ланди.

— Вижте… — започна той.

— Много добре знаете, че това е моят съпруг.

В гласа й нямаше гняв. Говореше спокойно, сякаш просто му напомняше някаква подробност.

— Въпросът е доста деликатен — каза Ланди и облиза устните си. — Сега вие сте вдовица, мисис Пърл. Струва ми се, че трябва да се примирите с този факт.