Разкази с неочакван край [bg]

Видя внуците си и отблизо те се оказаха дори по-красиви, отколкото на снимките. Като ангели, повтаряше си тя, толкова са хубави. Всеки ден ги извеждаше на разходка, черпеше ги с пасти, купуваше им подаръци и им разказваше чудни приказки. Веднъж в седмицата, във вторник, пишеше писмо на мъжа си — хубаво непринудено писмо, изпъстрено с новини и клюки, което винаги завършваше с думите: „И да се храниш редовно, скъпи, макар че се опасявам, че няма да го правиш, когато не съм при теб.“

Когато шестте седмици изтекоха, всички съжаляваха, че тя трябва да се връща в Америка при съпруга си. Тоест всички, с изключение на нея самата. Странно, но това като че ли не причиняваше чак такава мъка, каквато би очаквала, а когато ги целуваше за довиждане, в поведението и в думите й имаше нещо, което сякаш намекваше, че съществува възможност да се върне, и то в не много далечно бъдеще.

Като вярна съпруга обаче, каквато си беше, тя не пресрочи престоя си. Точно шест седмици след пристигането си изпрати телеграма на мъжа си и взе обратния самолет за Ню Йорк.

Мисис Фостър пристигна на „Айдълуайлд“ и заинтригувана отбеляза, че не я чака кола. Може би й беше малко забавно. Тя обаче запази пълно спокойствие и когато носачът й помогна да се настани с багажа в таксито, не прекали с бакшиша.

В Ню Йорк беше по-студено, отколкото в Париж и по канавките се търкаляха буци мръсен сняг. Таксито спря пред къщата на Шейсет и втора улица и мисис Фостър успя да убеди шофьора да изкачи двата й големи куфара до площадката пред входната врата. След това му плати и натисна звънеца. Изчака, но отговор нямаше. За всеки случай позвъни отново и чу как звънът остро отекна далече в килера в задната част на къщата. Но така и никой не дойде.

Извади собствения си ключ и сама си отвори вратата.

Първото, което видя, когато влезе, беше голямата купчина писма на пода, където бяха изпадали, след като са ги пъхали в кутията. Вътре беше тъмно и студено. Големият часовник беше все още покрит с чаршаф, за да не се праши. Независимо от студа обаче въздухът беше странно тежък и наоколо се разнасяше някаква особена лека миризма, която преди не бе усещала.

Тя бързо прекоси антрето и за миг изчезна зад ъгъла вляво, към задната част на къщата. Имаше нещо преднамерено и целенасочено в това й действие. Приличаше на жена, тръгнала да провери слух или да затвърди някакво свое подозрение. Когато се върна няколко минути по-късно, по лицето й проблясваше искрица задоволство.