Разкази с неочакван край [bg]

Той я заведе две крачки напред.

Мисис Пърл протегна врат и успя да зърне повърхностния слой на течността в легена. Беше бистра и спокойна, а отгоре й плуваше малка овална капсулка колкото гълъбово яйце.

— Това там е окото — каза Ланди. — Виждате ли го?

— Да.

— Доколкото можем да преценим, то все още е в отлично състояние. Това е дясното му око и върху пластмасовия контейнер има леща, подобна на тази от очилата му. Най-вероятно сега вижда точно толкова добре, колкото и преди.

— Таванът не е кой знае каква гледка — забеляза мисис Пърл.

— Не се притеснявайте за това. Сега разработваме цяла програма, с която ще можем да го развличаме, но не искаме да избързваме.

— Дайте му някоя хубава книга.

— Ще му дадем, ще му дадем. Добре ли се чувствате, мисис Пърл?

— Да.

— Тогава какво ще кажете да минем още малко напред, за да видите всичко?

Той я поведе напред, докато стигнаха на около два метра от масата и сега тя виждаше всичко в легена.

— Ето ни и нас — каза Ланди. — Това е Уилям.

Беше много по-голям, отколкото си го бе представяла и по-тъмен на цвят. Гънките и браздите, прорязващи повърхността му, поразително го оприличаваха на огромен маринован орех. Тя виждаше чуканчетата на четирите големи артерии и двете вени, които излизаха от основата и майсторския начин, по който бяха свързани с пластмасовите тръбички. Виждаше как при всеки удар на изкуственото сърце всички тръбички лекичко потрепват в такт с изтласканата кръв.

— Ще трябва да се надвесите напред и да нагласите лицето си точно над окото. Тогава той ще ви види, а вие можете да му се усмихнете и да му изпратите въздушна целувка. На ваше място бих му казал и нещо приятно. В интерес на истината, той няма да го чуе, но съм сигурен, че ще схване общия смисъл.

— Уилям мрази да му се изпращат въздушни целувки — каза мисис Пърл. — Ако нямате нищо против, ще го направя както аз смятам за добре.

Тя пристъпи към масата, надвеси се, докато лицето й застана точно над легена, и погледна право в окото на Уилям.

— Здравей, скъпи — прошепна. — Аз съм Мери.

Окото, искрящо както винаги, отвръщаше на погледа й с някаква особена неподвижна напрегнатост.

— Как си, скъпи? — попита мисис Пърл.

Пластмасовата капсула беше прозрачна, така че се виждаше цялата очна ябълка. Нервът, свързващ основата й с мозъка, приличаше на малка сива спагетка.

— Добре ли се чувстваш, Уилям?

Мисис Пърл изпитваше странно усещане — да се взира в окото на мъжа си, когато лицето го нямаше. Всъщност, то бе единственото нещо, което можеше да гледа, и тя не откъсваше очи от него, докато то постепенно взе да става все по-голямо и по-голямо и накрая изпълни цялото й зрително поле, самото то се превърна в лице. Бялата повърхност на очната ябълка бе покрита с мрежа от нежни червени капилярчета, а в ледената синева на ириса имаше три-четири по-тъмни петънца, които излизаха лъчеобразно от зеницата в средата. Зеницата беше голяма и черна и в единия й край се отразяваше малка искрица светлина.