Грешница на любовта

— Връщайте се на работа — каза той. — Представлението продължава.

Работниците и изпълнителите се подчиниха неохотно и тръгнаха обратно към сцената. Множеството се разпръсна и Керн се озова срещу едно познато лице.

Веднага му стана ясно защо Изабел беше изчезнала.

Терънс Дикенсън лежеше с глава в скута на сопраното, което беше пяло в първото действие. Дикенсън стенеше жално и се държеше за слабините, въпреки че не изглеждаше смъртно ранен. Той се възползваше от съчувствието на певицата и търкаше буза в едрите й гърди.

Керн сграбчи Дикенсън за сакото, вдигна го на крака и го блъсна в тухлената стена. Сопраното изпищя и започна да го обсипва с порой от думи, които му приличаха на италиански ругатни. Той не й обърна внимание.

— Къде е тя?

— Тя? — едва успя да промълви Дикенсън. — Коя?

Керн го стисна по-силно.

— Не ми се прави на идиот. Знаеш за кого ти говоря.

Дикенсън изцъкли очи, докато се опитваше да си поеме въздух.

— Тя… е… там. — Той успя да кимне към затворената врата.

Керн го пусна. Дикенсън се строполи като парцал на земята. Певицата мигновено забрави за него, отиде до Керн и се отърка като разгонена котка.

— Майко мила. Ти си голям, силен мъж. Ела, кажи на Лучи как се казваш.

— Викат те на сцената — каза той и я побутна в тази посока. Отхвърлената певица го обсипа отново с обиди. Керн вдигна Дикенсън на крака и го блъсна след нея. — Съветвам те да се прибереш у вас. Преди да реша да направя изменения на лицето ти.

Свел рамене, сякаш всеки момент очакваше да му бъде нанесен удар, Дикенсън тръгна бързо по коридора след сопраното.

Керн почука на вратата и се опита да я отвори, но нещо я беше затиснало. Той усети тревога. Дали Изабел не беше наранена? Дали не беше паднала пред вратата?

— Изабел. Вътре ли си? Отговори ми.

В продължение на няколко ужасяващи секунди се чуваше само музиката на оркестъра в началото на второто действие. Вътре в стаята цареше гробна тишина. Той тъкмо беше решил да изкърти вратата, когато ключалката щракна и вратата се отвори.

Графът нахълта в малкото помещение. Изабел стоеше в сянката до вратата. Той я сграбчи за ръката.

— Добре ли си? — попита той.

— Р-разбира се, че съм добре — отвърна тя, но гласът й трепереше. — Чувствам се отлично.

Облекчението, което графът изпита, беше толкова силно, че го накара да забрави за гнева и тревогите си. Единственото нещо, за което можеше да мисли сега, беше нейното топло тяло, което се намираше толкова близо до него. Той прокара ръце по тесния й кръст, по закръгления й задник, по женствените й бедра и гърди. Косата й миришеше леко на рози и галеше бузата му. Той си представи тази тъмна коса разпръсната върху бяла възглавница, как светлината на свещ хвърля отблясъците си върху нежната й кожа, как той се отпуска върху голото й тяло, целува я, докосва я, вкусва я…

Устните му намериха нейните. Тя отвърна на целувката му без задръжки, с цялата страст, за която той мечтаеше да намери у една жена. Керн не можеше да си представи, че тя можеше да принадлежи на друг мъж, да целува друг със същата страст, въпреки че сигурно го беше правила неведнъж. Устните й бяха меки и съблазнителни и предаваха дълбоки чувства, които го разтърсваха. Графът знаеше, че не трябваше да бъде тук с нея и да върши това, но продължаваше да я притиска силно към себе си и не искаше да я пусне.