Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

После белите облаци, които фигурираха в това феерично видение, се разделиха на много отломъци и водата започна да става тъмна.

Внезапно сцената се смени в момента, когато моряците се появиха на моста. Предметите получиха нови цветове от залязващото слънце и като чрез пръчката на някой магьосник един друг мираж се издигна над морето.

Фееричният образ блестя известно време в чудни краски. Най-после видението изчезна. Цветовете се изличиха и върху водата останаха само пурпурните слънчеви зари.

— Един „венто ди Ливанте“ (източен вятър) ще се разрази през нощта — каза един от матросите, чиито изострени черти издаваха безпогрешно едно дете на Джорджия. — Той ще напъне платната.

— Свийте всички платна! Източният вятър се повдига — викна капитанът, също от Джорджия, което личеше по лицето му и сухото му тяло.

Хората от Джорджия се смятаха между гондолиерите на Венеция за най-верни пазители на древните обичаи и старите методи на мореплаването някога на почит в лагуните.

Те бяха смели и опитни моряци. Познаваха добре морето и вятъра и когато, по сигурни белези, предвиждаха лошо време, нищо не бе в състояние да ги накара да излязат.

Когато веднъж кажеха фразата: „Неразумно е да се тръгне“, нито молбите, нито обещаваните възнаграждения можеха да ги накарат да се впуснат по морето.

Те знаеха колко опасни и вероломни бяха водите на Адриатика и не искаха да се изложат на опасностите, когато можеха да ги предвидят.

Когато миражът се разнесе, лицата на моряците изразяваха безпокойство.

След няколко минути, когато изпълнявайки заповедта на капитана всички се бяха приготвили за посрещане на бурята, се разбра, че старият морски вълк не се е излъгал.

Източният вятър не трая дълго. Скоро той бе заместен от силния северозападен вятър, който повдигна страшни вълни и разпени повърхността на морето.

Около кораба преминаваха бързи като стрели стада риби, които бягаха от бурята и от време на време подскачаха във въздуха.

Тъмнината се спусна върху морето, което прие чер цвят около кораба, докато в далечината белите точки на вълните ставаха по-многочислени и едно глухо, продължително бучене се приближаваше.

Заповедите на капитана се разнасяха от моста, незабавно и точно изпълнявани от моряците. На борда царуваше това послушание, което характеризира моряците, които в последния момент, когато смъртта е най-заплашителна, избягваха да се отдават на отчаяние.

Чайки и други морски птици летяха около и над кораба със зловещи крясъци.

Небето се помрачи; облаците забулиха звездите; зловещи сенки се спуснаха навсякъде. Всяка минута грохотът на вълните се усилваше, които вече нападаха страните на кораба и го повличаха със себе си, така че заплашваха да го обърнат.

Капитанът изпрати бързо една част от екипажа при помпите и накара другите мъже да слязат на дъното на кораба, за да попречат колкото е възможно, за неговото преобръщане.

Последната заповед бе дадена твърде късно. Вълните подеха кораба и го отхвърлиха настрана. При страшния тласък голямата мачта, която се издигаше в средата на кораба, се пречупи.

Страшните вълни се издигаха на фантастична височина и помитаха всичко по моста, така че монахът и капитанът трябваше да се задържат за оградата, за да не бъдат отвлечени от моста.

Тъмнината стана непроницаема.

Силният ураган изпълваше въздуха със страшен шум; корабът, лишен от голямата си мачта, не можеше да се управлява вече и стана играчка на вълните.

Той беше загубен, ако вятърът не го избавеше, понеже подвижният му товар се бе хлъзнал на една страна и го навеждаше все повече и повече. Вече хамбарът се бе изпълнил с вода, а вълните заливаха борда със съкрушителна сила.

Мъжете, мокри до кости, не бяха вече в състояние да маневрират, понеже не можеха да се движат в пълната с вода палуба.

Гласът на капитана се разнасяше над шума. Напрягайки всичките си сили, той още се опитваше да спаси кораба си, който вятърът движеше по вълните с бързината на светкавица.

Уви! Корабът и всичко, което се намираше на него, изглеждаше безвъзвратно загубено, понеже водата бе вече проникнала в голямата кабина.

В този момент ураганът хвърли кораба върху една гигантска вълна, която го пое на гребена си. Радостни викове се изтръгнаха от устните на екипажа. Корабът бе възвърнал равновесието си!

Моряците получиха смелост. Гласът на капитана отново проеча по-силно от бученето на урагана.

Той заповяда да свалят задната мачта, за да се даде по-малка опора на напъните на бурята.