Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Той плака и бе много време тъжен, когато сеньора Маринели се помина внезапно, на следния ден след като бе ходила на един прием у стария Виторио Карманьола…
— Да, Бертучио обичаше много Марино, и днес също го обича повече от всекиго другиго на света.
— Но каква връзка има между Бертучио и немия монах?
— Една много близка връзка, мое малко съкровище — отговори старицата, смеейки се загадъчно. — Ха, ха, твърде близки връзки наистина. Знаеш ли защо кръвният съд иска да улови немия монах чрез карабинерите?
— Не, добра Луала, и тъкмо исках да ви попитам за това.
— Защото монахът е дошъл във Венеция да търси твоя Марино и защото — старата просякиня наведе сбръчканото си лице съвсем близо до ухото на Анунциата, — защото той се нарича Бертучио.
— Как?… Бертучио ли е немият монах?
— Тихо, Анунциата! Тихо.
— И, за да види Марино, той се излага на голяма опасност?… О, сега, всичко ми е ясно. Той е искал да му довери какво се е случило в палата през оная нощ срещу Коледа; той е искал да му разкрие тайната на палата на дожите, нали?
— Карабинерите бяха попаднали на следите му, Анунциата. Те бяха започнали да го преследват, и нашият приятел щеше да попадне в ръцете им, ако аз не бях… — старицата изведнъж се прекъсна, като че ли не смееше да довери нещо на младото момиче — ако аз не бях го намерила и предупредила навреме — завърши тя.
— Добре е станало, Луала!
— Сега той пътува по морето. Полицейските шпиони могат да го търсят, колкото си искат. Те не ще намерят вече и Горо, негъра, който се срещна с него и после замина за далечното пристанище, където е Марино, за да го уведоми, че ще намери стария Бертучио в манастира Асколи, ще научи от него важната тайна и да му каже какво да прави в бъдеще.
— Но как Бертучио е узнал, че негърът е станал верен на Марино, и как са се срещнали да говорят?
Старата просякиня вдигна рамене.
— Той е узнал това от гадателя на звездите, който живее в една къща до моста Риалто, и който знае да открива истината, както казват. Изглежда, че последният е открил бъдещето на дожа и му е разказал чудни неща…
— Един гадател по звездите! — каза живо Анунциата. — Не мога ли да узная нещо за него?
— Ти сигурно искаш да узнаеш бъдещето си, Анунциата? Ха, ха, ха! Нали, мое малко съкровище, нали? Но късно е! Бедният Ауромето…
— Какво му се е случило, Луала?
— Той е хвърлен в Орфано от проклетите помощници на съда! В Орфано, в черния Орфано!
— Това е ужасно!… Какво е извършил?
— Казват, че бил магьосник и с помощта на черната магия направил да изчезне немият монах и можел да узнава неща, които не се харесвали на проклетия съвет на тримата.
— О, това е ужасно. Бедният астролог. Сигурни ли сте, че го е постигнала тази страшна участ.
— Аясило, слугата от палата, ми довери тази тайна. И той ми е казал истината понеже Ауромето вече не се е върнал в своята къща, откакто карабинерите нахълтаха вътре и го отведоха. Орфано се пълни с трупове, откакто Марино Гримани не е вече на дожкия престол и е заместен от Луиджи. Моли се само, щото старият Бертучио да стигне щастливо до своя манастир, Анунциата, и никога да не пие вода от канала на Орфано…
Докато старата просякиня и Анунциата водеха този разговор, корабът, в който се намираше монахът, беше напуснал пристанището на Джорджия, в лагуните на юг от Венеция и бе излязъл щастливо от залива, за да стигне до Анкона.
Пред очите на монаха, който изглеждаше твърде слаб и изнурен, се разстилаха сините води на Адриатика. Той бе седнал на моста, докато моряците маневрираха насмолените платна.
Вятърът бе слаб и неблагоприятен за пътуване, понеже корабът се движеше с бързината на някоя малка ладия.
Скоро въздухът утихна напълно.
Силното обедно слънце гореше. Моряците и офицерите се бяха оттеглили в стаята и в кабините си, за да си отпочинат преди да започнат отново работа.
Немият монах, с когото екипажът не се занимаваше, ходеше мечтаещ върху моста на спрелия кораб.
Когато слънцето започна да се наклонява към хоризонта, монахът забеляза внезапно върху водата оня странен феномен, наричан в много страни с името „Фата Моргана“, и който наричаме мираж. Това е едно внезапно явление, което се явява през спокойните тихи вечери върху водите на Адриатическо море.
Очарован от това зрелище, немият монах виждаше във водата нещо като широк пояс с ослепителна млечна белина, в който се образуваше един брилянтен кръг.
После като че ли морето се покри с голяма бяла покривка и от нея се издигаха дървета, храсти, планински склонове, скали, полупокрити със зеленина, с най-богати и най-разнообразни оттенъци цяла гама на зеленината. Изглежда като че ли във въздуха плуват голямо количество бели, зелени и пурпурни пръстенчета, върху които слънцето пръскаше ослепителна светлина.