Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Биенето на барабана, което звучеше зловещо навън, показа на Марино, че вън го очакваха, за да го отведат на мястото на екзекуцията.
Той помоли свещеника, който искаше да остане до него до края, да уведоми Анунциата, във Венеция, за неговата смърт, после заяви на палача, че е готов да го последва.
Габриел Мортиз излезе от килията и застана между войниците, последван от Марино и свещеника.
Барабанчиците, който биеха един погребален марш, застанаха начело на тъжното шествие. Войниците се наредиха от двете страни на затворника и в колона зад него.
Марино забеляза в ескорта Гаспар, който го гледаше със сатанинска радост.
Този поглед не предизвика никакво чувство на гняв в този каторжник, осъден на смърт, който поради подлостта на своите врагове във Венеция щеше да завърши тъй рано своето съществувание, без да може да постигне благородната цел, която си бе набелязал, без да може да задоволи своето отмъщение, нито да освободи стария си и благороден баща!
Той щеше да отнесе в гроба мъчителните си мисли. Това, че не може да помогне на благородния Марино Гримани, който бе предаден на бавна смърт, и на Анунциата, бе единственото, за което съжаляваше Марино в предсмъртния си час.
Шествието тръгна по улиците на каторгата и се отправи за големия площад, където се извършваха публичните екзекуции.
В средата на площада бе поставен големият пън, върху който вече много осъдени бяха намерили края си.
Палачът стоеше от страни на пъна. Марино, следван от свещеника, напредна по разстлания пясък, който бе предназначен да попие кръвта му.
На известно разстояние от пъна войниците от стражата образуваха кръг.
Тогава Габриел Мортиз, с висок и спокоен глас, съобщи на осъдения присъдата и прочете с висок глас документа на Венецианската република, който д’Артенай му бе връчил.
Когато стигна до думите: „Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила завинаги от пределите си“, една усмивка премина върху устните на Марино Маринели, върху лицето на когото не се забелязваше никакъв страх.
С храбростта и решителността на един герой, той гледаше, без да трепне, смъртта в лицето.
Той коленичи пред свещеника и каза последната си молитва.
Когато се повдигна, палачът, следвайки правилата и обичаите, го запита има ли някое последно желание.
Марино изглеждаше, че мисли за момент. Можеше да се види по чертите на лицето му и по очите му, че силна буря се разразяваше в неговата душа, но той се овладя, докато свещеникът го хвана за ръката и му даде си.
— Аз съм готов — каза той на палача с твърд глас. — Свършете набързо.
И той коленичи срещу пъна, като постави врата си върху дървото.
Докато Габриел Мортиз привързваше с въже грижливо главата и ръцете на осъдения, откъм съседната улица, която водеше към главната квартира на крепостта, се чуха силни викове.
— Спрете, спрете екзекуцията! — викаше един силен глас, в който проличаваше голяма възбуденост.
Скоро се появи на ъгъла на уличката д’Артенай, махащ с бяла кърпичка.
— Спрете, в името на коменданта! — викна той. Войниците се отстраниха, за да му направят място.
Габриел Мортиз видя новодошлия, чу думите му и изпусна на земята въжетата.
Свещеникът, със скръстени ръце, хвърли поглед към небето, после отиде до Маринели и го повдигна.
— Екзекуцията е отменена — съобщи д’Артенай и застана между осъдения и палача. — Марино Маринели е помилван и върнат на една галера.
Пазачите от каторгата бяха изненадани. Гаспар не можеше да повярва на ушите.
Палачът, чието лице обикновено нямаше никакво изражение, също бе учуден. Никога не бе му се случвало подобно нещо.
21. Едно корабокрушение
Когато Анунциата се събуди сутринта, тя се облече набързо, за да приготви своята закуска и тая на просякинята.
Обаче, за голямо свое учудване, забеляза, че последната е вече напуснала колибата.
Просякинята нямаше обичай да се отдалечава толкова рано. По-вероятно бе, че тя не бе се връщала вкъщи, след като бе излязла така късно, за да търси и предупреди немия монах.
Последното предположение бе правдоподобно, но Анунциата не можеше да се увери в това, понеже достъпът в стаята на старата под покрива й беше забранен и тя не можеше да види дали леглото й е разбутано или не.
Вечерта Луала се върна в къщата по-рано, отколкото обикновено. Анунциата забеляза, че тя бе неспокойна и обмисляше нещо. Но не можеше да я запита какво я тревожи.
Когато й заговори за немия монах от просто любопитство да узнае дали Луала го е намерила, старицата не й отговори и заприказва за съвсем други неща.