Кървава музика [Blood Music - bg]

— Татко?

Пристъпяше неуверено край леглото, но сега ролите се бяха сменили и той не беше доктор, а само посетител при пациент. В стаята миришеше на дезинфектант и на още нещо неуловимо — като че ли на розов чай. Той се пресегна и докосна ръката на баща си.

Старецът (бледо, изпито лице, изчерпано откъм признаците на живот) отвори очи и премигна. Кожата му беше с цвета на френска горчица. Страдаше от рак на черния дроб и всичко в него бавно и неумолимо се разпадаше. На всеки няколко часа му поставяха изключително силни болкоуспокояващи.

— Татко? Аз съм, Михаел.

— Да. Познах те. Като че ли съм малко по-добре.

— Урсула и Джералд ти пращат поздрави. Как се чувстваш? (Като някой, който скоро ще умре, тъп кретен!)

— Май няма да ме бъде, Майк.

— Не говори така, татко.

— Трябва да си поговорим.

— За какво?

— За майка ти. Тя защо не дойде?

— Мама е мъртва.

— Да де. Знаех го. Нали ти казах, че съм по-добре. Само дето… много ме боли… — Той завъртя пожълтелите си очи към Бернард. — Каква е прогнозата, сине?

— Трябва ли да ти я повтарям?

— Нее. Не можеш ли да ми направиш мозъчна трансплантация?

Бернард се засмя. Старият не се предаваше.

— Не, засега. Но работим върху това.

— Няма да е скоро, значи.

— Не. Няма.

— С Урсула как сте… разбрахте ли се?

— Делото е скоро.

— Джералд как го понесе?

— Зле. Плаче.

— И аз на времето исках да се разведа с майка ти.

— Какво? — Бернард втрещи изненадан поглед в баща си.

— Тя си имаше любовник. На всичко отгоре ми разказа всичко. Бях вбесен. Но не се разделихме.

Бернард за първи път чуваше за това.

— Защо не опиташ и ти с Урсула…

— Всичко е свършено, тате. И двамата си имаме по някой, моята връзка е съвсем сериозна.

— Не можеш да притежаваш никоя жена, Майк. Приятни са за компания и забавления, но никога не са напълно твои.

— Зная.

— Наистина ли? Е, може и да го знаеш. Когато узнах за любовника на майка ти, исках да се самоубия. Толкова много ме заболя. Смятах я за моя неприкосновена собственост.

На Бернард му се прииска разговорът да тръгне в друга посока.

— Но не беше така — продължи баща му. — Притежавах я временно. Дори ако си любовник на някоя жена, пак я делиш с друг. И тя теб. Всичко е едно безкрайно лицемерие. Нали знаеш — думите отлитат, написаното… Важното е какво си свършил през живота си, а другото…

— Така е, татко.

— От тогава изминаха трийсет години. Ти не знаеше, естествено, не трябваше и да знаеш. Чакай, друго щях да ти казвам. Майк, нали знаеш бунгалото? В чекмеджето на бюрото има една папка с ръкописи.

Бунгалото в Мейн, което бяха продали преди десетина години.

— Писал съм някои неща — продължи баща му с отпаднал и болезнен глас. Лицето му се сгърчи. — Спомени от лекарската ми практика.

Бернард знаеше за папката. Беше я прибрал след продажбата и сега стоеше при неговите документи.

— Записките ти са у мен — успокои го той.

— Браво. Прочете ли ги?