![Кървава музика [Blood Music - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Кървава музика [Blood Music - bg]
- Автор: Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кървава музика [Blood Music - bg]». Краткое содержание книги:
— И аз съм болна, нали? — попита тя.
— Те са толкова много — бърбореше възхитено Хауърд, — че би могла да изброиш всяка песъчинка на Земята и всички звезди в небето и пак да не стигнеш броя им.
— Слушай ме внимателно, дребосъче — рече Кенет. — Ти винаги си ми вярвала, нали? — Тя кимна. — Те няма да ти сторят нищо лошо. Те имат нужда от нас и от теб. Може да сме малко в сравнение с тях, но те се нуждаят от нас.
— Да? — подкани го тя притихнало.
— Те ни обичат — рече майка й. — Казват, че са произлезли от нас и затова ни обичат… също както ти обичаш майка си…
— И сега ти дават право на избор — каза Кенет.
— Какъв избор? Та те вече са в мен.
— Изборът дали да си останеш такава, каквато си сега, или да се присъединиш към нас.
— Но вие също сте като мен.
— Искаме да ти покажем как живеем. Как изглежда нашият свят.
— Промили са ви мозъците — тросна се Сюзи. — Искам да живея.
— Но ние също живеем. Миличка, не са ни промили мозъците, просто ни убедиха. В началото имаше някои неприятни моменти, но сега тези неща са минало. Те не разрушават нищо. Запазват всичко вътре в тях, цялата памет, освен това ни усъвършенстват…
— Не разбирам за какво говорите. Те искат да им дам тялото си, така ли? Искат да ме променят, както направиха с вас и с целия град, това ли искат?
— Когато дойдеш при нас вече няма да се нуждаеш от тялото си. Сюзи, миличка, ние бяхме там. Няма да те излъжем.
— И смяташ, че ще ти повярвам. Само затова, че ме нахранихте и че изглеждате като истинското ми семейство?
— Можеш да си останеш такава, каквато си сега — щом това е твоето желание. Те само искаха да знаят. Само че ще бъдеш вечно сама. И ще те е страх.
— А те ще напуснат ли тялото ми? — тя вдигна ръка и я завъртя.
— Ако го желаеш.
— Искам да съм жива, а не някакъв дух.
— Това ли решаваш?
— Да — кимна твърдо Сюзи.
— Искаш ли да си вървим?
Сюзи изхлипа и отново се сгуши в майка си.
— Толкова съм объркана. Не би ме излъгала, нали? Ти наистина си моята майка.
— Е, малко подобрена — засмя се майка й. — Но когато те дойдоха…
— Кои са „те“?
— Те произлизат от нас. От нашите собствени клетки. Не е болест.
— Те са клетки? — спомни си за мъничките точици, които бе разглеждала под микроскоп в училище. Това само я обърка повече.
Хауърд кимна.
— И са ужасно умни. Когато дойдоха в мен се почувствах толкова силен — не само физически. Можех да си припомням всичко, което съм мислел или правил през целия си живот. Дори неща, които не съм преживявал! Имах чувството, че разговарям по телефона едновременно с няколко трилиона невероятно умни хора. И всичките са мои приятели, готови да ми помогнат…
— Повечето — поправи го Кенет.
— Добре де, понякога спорим, но и хората спорят — нали? Но никой не мрази никого, защото толкова си приличаме. Като близнаци сме — но безброй. Дори забравих, че мога да умра. и как иначе, когато има толкова много досущ като мен. Мога да бъда навсякъде, където искам.
Сюзи бе спряла да яде и го гледаше с облещени очи.
— Май всичко това ми дойде множко — въздъхна тя. — Вече не зная дали искам да се разболея, или не.
— Остави на тях да отговорят на въпросите ти — посъветва я майка й. — Просто ги слушай.
Тя затвори очи.
Различни хора
Някои като теб
Умират/заболяват
Живеят отделно/усамотени
А ние искаме
да те запазим
Да научим
Не бяха само думи. Придружаваха ги ярки изображения, живописни пътешествия из света на усещанията, на огромни разстояния — душевни и физически. Виждаше всичко през различни гледни точки и само една от тях бе нейната собствена, докосваше се до съхранените мисли на други хора в клетъчните мембрани, някои от тях бяха умрели преди да бъдат асимилирани. Никога досега не беше усещала/виждала/вкусвала толкова интересни неща.
Сюзи отвори очи. Но вече не беше същата. Изчезнала бе една дребна и маловажна частица от нея — онази, която я бе правила толкова бавна. Сега бе най-малко на крачка над това.
— Е, какво ще кажеш? — попита я Хауърд.
— Ще си помисля — обеща тя. — Кажете им да ме оставят на мира. Не желая да се разболявам.
— Ти вече им го каза — уведоми я майка й.
— Трябва ми малко време.
— Миличка, имаш цялото време на света.