Кървава музика [Blood Music - bg]

— Всички ние тук приемаме характерната си форма и повечето от нас й придават материалност и допълнителни подробности. Нооцитите нямат свои имена, господин Бернард, те притежават последователности от идентифициращи аминокиселини, подбрани за тях от интроните. Може да ви се стори малко сложно, но е далеч по-просто от пръстовите отпечатъци. В ноосферата всички активни изследователи трябва да притежават подобни идентифициращи символи.

Бернард се опитва да открие белези от онзи Върджил, с когото е разговарял и е разменял ръкостискане. И да ги има, изглежда са оскъдни. Дори гласът е лишен от акцента, който си спомня.

— Май не всичко от теб е тук, а?

Изображението на Върджил бавно поклаща глава.

— Не всичко от мен беше прехвърлено на нооцитно ниво преди клетките ми да те заразят. Надявам се, че някъде — в някой друг — се е запазил по-добър запис. Този тук твърде малко съвпада с оригинала. Но дори в този си вид е център на всеобщо внимание и грижи. В края на краищата, тук са съхранени спомените на първосъздателя. — Гласът се губи, сетне изниква отново. Изображението лекичко потрепва. — Надяват се, че ще открият и останалото, веднага щом се свържат с нооцитите в Северна Америка. Не само парчета от счупена ваза.

Изображението става още по-прозрачно.

— Време е да изчезвам. Пристигат нови доставки. Ще се виждаме пак. Научих, че вече се срещат доста твои копия. Ние сме само моделите.

Бернард остава сам в ноосферата, свят, изпълнен с възможности, от които той не знае как да се възползва. Той протяга ръка към заобикалящата го информация. Тя трепти навсякъде край него, вълни от светлина, които се разпространяват от зенита до надира. Като купища от карти, върху всяка от които може би е отпечатан някой негов спомен, свързани с блестящи нишки светлина.

Блясъкът се усилва.

Мисълта му полита.

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

— Още един досаден ден, а? — Надя се обърна и пристъпи грациозно в кабината на асансьора.

— По-досаден не може да бъде — въздъхна той. Поеха надолу.

— Добре де, нали ще свърши? — Тя ухаеше на розов чай и още нещо — успокояващо и чисто. Беше красива, най-красивата жена на света, за него. Дребничка, стройна, чернокоса, не беше от онези, които привличат погледите, но няколко минути насаме с нея бяха достатъчни за да пожелаеш още и още.

Бедата беше, че на нея първа й омръзваше.

— Какво, изпити ли имаш? — попита го тя.

Той не отговори. Разговорът беше поел в обичайното русло. Значи скоро щеше да й стане досадно.

— Никога няма да се отърва от теб — произнесе неочаквано Бернард. — Не зная с какво толкова си ме омагьосала. — Тя му обърна ядно гръб, оставяйки да се наслаждава на чудесно ушития й костюм. Това го ядоса, той я сграбчи безцеремонно за ръката и я завъртя. — Ти беше последната ми надежда да заживея нормално. Никога няма да обичам друга жена, както обичах теб. Може би ще ги харесвам, но няма да им се посвещавам изцяло — както се посвещавах на теб. И няма да бъда наивен с тях.