Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Сега го чуваше в банята как потропва с бръснача по ръба на легенчето. После и долу, докато ходеше насам-натам, чакайки да се запари чаят. Издрънчаха ключовете. Сега пресичаше двора и отиваше към колелото си.
Лайла надникна през пролуката между пердетата на дневната. Проследи с поглед отдалечаването на колелото му, чието кормило проблясваше на слънцето.
— Лайла?
Мариам стоеше на вратата. Лайла можеше да се закълне, че и тя не е спала тази нощ. Запита се дали като нея е била обземана от пристъпи на радостна възбуда, последвани от задушаващ страх.
— Тръгваме след половин час — рече Лайла.
На задната седалка на таксито не пророниха дума. Азиза седеше в скута на Мариам и стиснала куклата си, гледаше с ококорени от недоумение очички бързо преминаващия покрай колата град.
— Она! — извика тя и посочи група момиченца, които скачаха на въже. — Маям! Она!
Накъдето и да погледнеше, Лайла виждаше Рашид. Зърна го да излиза от бръснарници с прашасали витрини, от малки бараки, в които продаваха яребици, от порутени магазини с натрупани от пода до тавана стари автомобилни гуми.
Беше се снишила на седалката.
До нея Мариам шепнеше молитва. На Лайла й се щеше да вижда лицето й, но Мариам беше с бурка — и двете бяха облечени така — и всичко, което можеше да види, беше блясъкът на очите й през мрежата.
За пръв път от седмици излизаше навън, като се изключи, че предишния ден беше отскочила до заложната къща, където остави брачната си халка и излезе с трепетното усещане, че това е краят и няма връщане назад.
Наоколо се виждаха пораженията от неотдавнашните боеве, чийто тътен беше чувала. Къщи, превърнати в купчини от тухли и камъни, ями, изтърбушени сгради, от които стърчаха рухнали греди, преобърнати, а често и паднали една върху друга смачкани овъглени коли, зеещи в стените дупки с всевъзможен калибър и навред изпотрошени стъкла. Видя погребална процесия, отправила се към джамия — на опашката кретаха старици в черно и си скубеха косите. Минаха покрай задръстено от надгробни камъни гробище, където на вятъра плющяха раздрани флагове на шахиди.
Лайла се пресегна над куфара и обгърна с пръсти меката ръчичка на дъщеря си.
На автогарата Порта Лахор близо до Пол Махмуд хан в Източен Кабул имаше редица автобуси с отворени врати. Мъже с тюрбани мъкнеха припряно тежки вързопи, товареха ги на покривите на автобусите и ги закрепяха с въжета. Вътре в сградата имаше дълга опашка от мъже, чакащи за билети. Струпали багажа в краката си, жени с бурки стояха на групи и бъбреха. Майки с бебета на ръце, хора, мъмрещи тичащите деца. И вътре, и вън патрулираха муджахидини, които раздаваха заповеди. Бяха с ботуши, паколи и пепеляво зелени униформи. Всички носеха автомати.
Лайла усещаше, че я наблюдават. Не поглеждаше никого в лицето, но имаше чувството, че всеки тук знае и не одобрява онова, което тя и Мариам вършеха.
— Виждаш ли някого? — попита тя.
Мариам премести Азиза в другата си ръка.
— Гледам.
Лайла знаеше, че това щеше да е първата опасна част — да намерят подходящ мъж, който да каже, че двете са му роднини. Свободите и възможностите, на които се бяха радвали жените между 1978 и 1992 година, бяха вече минало. Лайла все още си спомняше какво казваше баби за онези години на социалистическо управление: „Сега е добро време да си жена в Афганистан, Лайла.“ Откакто муджахидините дойдоха на власт през април 1992 година, името на страната беше сменено на Ислямска държава Афганистан. Върховният съд на Рабани бе вече пълен с поддръжници на твърдата политика, които отмениха указите от комунистическо време, даващи права на жените, и издадоха постановления, базирани на строгите ислямски закони, които задължаваха жените да се забулват, забраняваха им да пътуват, без да ги придружава мъж роднина, убиваха прелюбодейките с камъни. Макар че тези закони рядко се прилагаха. „Щяха да ги прилагат по-строго — беше казала тя на Мариам, — стига да не бяха толкова заети да се избиват помежду си. И нас също.“
Втората опасна част от това пътуване щеше да започне, когато пристигнеха в Пакистан. Вече обременен с близо два милиона афганистански бежанци, през януари Пакистан беше затворил границите си за афганистанци. Лайла беше чула, че само хора с визи могат да влязат в страната. Но границата беше пропусклива — открай време бе така — и Лайла знаеше, че хиляди афганистанци проникват в Пакистан или като дават подкупи, или като изтъкват хуманитарни причини, а и винаги имаше канали за нелегално влизане. „Ще търсим начин, когато пристигнем там“, беше казала на Мариам.