Пустош

За миг си помисли, че Еди ще го стори и че всичко ще свърши там, на високия хребет, под безоблачното небе и върховете на сградите, блещукащи на хоризонта като сини привидения. После лицето на Еди конвулсивно започна да потрепва. Твърдите очертания на устните му омекнаха и се разтрепериха. Пусна ръкохватката от сандалово дърво, гърдите му се надигнаха. Отвори уста и цялото отчаяние и ужас се изля в един стенещ вик, когато изкрещя на Стрелеца:

— Да, страхувам се, тъпо копеле! Не го ли разбираш? Страх ме е!

Краката му се преплетоха, падна по лице. Роланд го хвана и долови мириса на потта и мръсотията на кожата му и на сълзите и ужаса.

Стрелецът го прегърна за миг, после се обърна към Сузана. Еди се свлече на колене до инвалидната й количка. Главата му уморено клюмна. Тя сложи ръка на врата му, Допирайки глава до крака му, и огорчено каза на Роланд:

— Понякога те мразя.

Стрелецът долепи длани до слепоочията си и силно ги притисна.

— Понякога и аз се мразя.

— Но това не те спира, нали?

Той не отговори. Погледна Еди, който лежеше, притиснал лице до Сузана и затворил очи. На лицето му бе изписано отчаяние. Роланд се пребори с умората, която го накара да отложи края на този спор за друг ден. Ако младежът беше прав, такъв ден нямаше да има. Джейк беше готов да предприеме своя ход. Еди беше избран да помогне за появата на момчето в този свят. Ако не беше готов да го стори, хлапето щеше да умре още при влизането, така както едно бебе би се задушило, ако пъпната връв е омотана около врата му, когато започнеха контракциите.

— Стани, Еди.

За миг помисли, че младежът няма да се подчини. В такъв случай всичко беше загубено… и това също беше ка. Сетне Еди бавно се изправи.

— Погледни ме.

Младежът неспокойно се размърда, но този път не каза нищо.

Вдигна бавно глава и с трепереща ръка отметна косите от челото си.

— Това е за теб. Не трябваше да го взимам, независимо колко силна беше болката ми. — Роланд извади ключа от парчето кожа и го даде на Еди, който протегна ръка към него, сякаш насън. — Ще се опиташ ли да направиш онова, което е необходимо?

— Да.

Гласът му беше едва доловим.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Съжалявам, че се страхувам.

В гласа на Еди имаше нещо ужасно, което нарани сърцето на Роланд. Мислеше, че знае какво е то: детството на младежа болезнено отминаваше в присъствието на тримата. Това не можеше да се види, но Роланд чуваше отслабващите му викове. Опита се да остане глух за тях.

„Поредното нещо, което направих в името на. Кулата. Точките ми се увеличават и денят на равносметката наближава. Как ще платя?“

— Не желая да ми се извиняваш, най-малкото, че си се страхувал. Какво щяхме да бъдем, ако да се страхувахме? Освирепели кучета с пяна на устата и лайна, засъхнали на задника.

— Какво искаш тогава? — извика Еди. — Ти взе всичко, което имах! И не само това, защото накрая сам ти го дадох! Какво още искаш от мен!