Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Изведнъж се почувствах много засрамен. Анабела все още не ми отговаряше, но аз усещах мъката й така, както никога не бях усещал мъка на смъртен. Тя имаше толкова много — и толкова малко от чертите на дете. Въпреки това в очите й сякаш се криеше дълбочината на вечността. Най-после пристигнахме в Холнаби Хол. Когато слизахме от каретата, тя стисна ръката ми и аз й се усмихнах. Целунахме се. По-късно, преди вечеря, я любих върху дивана. Очите й все така грееха, когато ги вдигна към мен, но в тях сега имаше страст, а мъката бе изчезнала. Беше ми приятно да й доставя удоволствие, както и да почувствам властта, която имам над нея — ако не ума, поне тялото й ми се подчиняваше. На вечеря кръглото й лице остана щастливо и поруменяло. Помислих си какво ли се е случило в утробата й — дали искрицата на нещо ново вече не расте там.
Тази мисъл ме оживи. Тъмнината изглежда изостряше жаждата ми. Казах на Анабела, че няма да спя с нея. В очите й отново се появи болка и тя докосна ръката ми толкова нежно, че аз не можах да устоя на молбата й. През нощта отново я обладах зад розовия балдахин на леглото ни. После, за първи път от доста време, спах. Сънувах ужасен сън. Намирах се в някаква лаборатория. Върху каменната маса лежеше бременна жена. Тя беше мъртва. Над разпрания и корем се бе надвесил човек в черни одежди. Приближих. Несъмнено това беше пашата. Видях, че вади парчета от дете, като отрязва мъртвия плод от утробата на майката. Към главата на малкото същество имаше прикрепени жици. Те святкаха и горяха. Плодът се раздвижи, отвори уста и проплака. Пашата бавно се наведе над главичката му. „Не!“ викнах аз. Пашата впи зъбите си. Бебето замръзна, отпусна се и кръвта започна да изтича невероятно бързо като поток, който заливаше стаята. Хванах пашата за рамото и го дръпнах. Вгледах се в лицето му. Това не беше пашата. Не. Виждах своето собствено лице.
Извиках и отворих очи. Светлината от огъня в камината просветваше през розовата завеса. „Несъмнено съм в Ада!“ промърморих. Анабела се размърда, опита се да ме прегърне, но аз я отблъснах. Станах от леглото и седнах пред прозореца, загледан в меките форми на снега покрил блатата. Издигнах се над тялото си и се понесох с вятъра в ледената нощ. Открих един овчар, който търсеше някакво агне. Никога нямаше да го намери. Кръвта му заваля като дъжд по снега — капките заблестяха като рубини. Когато се напих до насита, пуснах жертвата си и се върнах — в тялото си — и в леглото. Анабела, усещайки че се измъчвам, ме прегърна и положи главата си върху гърдите ми. Любовта й обаче не успокои духа ми — напротив. „Скъпа Бел“, прошепнах аз, галейки я по косата, „би трябвало да лежиш на по-мека възглавница, а не на моето сърце.“
На следващия ден останах в леглото до дванайсет. Когато най-сетне станах, открих жена си в библиотеката. Тя вдигна лице към мен. В очите й блестяха сълзи. Прегърнах я, притиснах тялото й до своето. Вдишах мириса й. Намръщих се, после я погалих по корема. В утробата й не се усещаше движение на друго същество, нито кръвта на невръстен живот. Въздъхнах. Притиснах се към жена си, сякаш за да я защитя от съдбата й. „Повярвай ми“, прошепнах почти на себе си, „в този брак аз съм по-прокълнат от когото и да било.“
Бел се вгледа в очите ми. „Моля те“, рече най-после тя с тих, отчаян глас, „каква е тази мъка, която криеш от мен?“
Поклатих глава. „Аз съм злодей“, прошепнах. „Мога да те убедя в това само с три думи.“
Бел мълча известно време. Отново притисна лице към гърдите ми. „Сестра ти знае ли за това?“ рече най-после тя.
Дръпнах се назад, разтреперан. „За Бога“, прошепнах аз, „не ме питай за нея.“
Бел продължи да се взира в мен. Очите й като че ли стигаха дълбоко, дълбоко в душата ми. „Няма тайна,“ рече най-после Анабела, „колкото и ужасна да е тя, която би убила любовта ми. Няма, Байрон.“ Усмихна се с кротки и замислени очи — лицето й отново стана както обикновено спокойно, но не и строго — озарено от обич. Задавих се и се обърнах встрани.
Бел не ме последва, нито в близките седмици се опита да измъкне от мен тайната, която криех. Аз, подобно на човек с рана, непрекъснато я докосвах и я излагах донякъде на показ. Спокойствието на Анабела ме дразнеше и често изгарях от желание да го разруша. В такива моменти я ненавиждах. Намеквах за мъките, които ни очакват, сякаш съдбата ми беше противоотрова за брачното ми състояние — съпруг, а не вампир, ми се струваше по-страшната дума. Почти се влюбих отново в съдбата си. Тогава ужасът се връщаше, а с него и чувството за вина. Любовта на Анабела неизменно беше край мен. В такива минути, когато можех да се оставя на нея, се чувствах почти щастлив. Копнежът ми за изкупление отново се връщаше. Съзнанието ми беше объркано, а чувствата се меняха като пламъците на огън. Меденият ни месец не протече никак лесно.