Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Не му дадох време да намери ефективно решение. Пуснах веригата и сграбчих велосипедното колело с две ръце, след което го издърпах вляво от мен. Лакътят му се заби в тялото и ръката му се изви от рамото. Простена от болка, пръстите му се разтвориха и пуснаха ножа. Натиснах по-силно и той се наклони от кръста, за да си предпази лакътя от счупване. Дясното му коляно бе усукано почти на деветдесет градуса, а и той пренесе доста от тежестта си на него и не можеше да го освободи. Завъртях се обратно на часовниковата стрелка и с дясното си стъпало подсякох коляното му отзад и го счупих. Той отново простена и се свлече върху наранения си крак. Аз завъртях още по-силно колелото и лакътят му също изпращя.
Пуснах велосипеда и той падна по гръб, колелото се стовари върху него. Направи кански усилия, за да излази изпод него, но бях обезвредил два от крайниците му и успехът му бе минимален. Разкрачих се над него, очите ми обхождаха земята. Ето го и ножа. Прибрах го, а една част от мозъка ми регистрира логото на оръжието. Беше „Емерсън“, а извитото му острие показваше, че е командирски модел, един от любимите на Докс.
Русият успя да се изправи до седнало положение. Хвана рамката на колелото с лявата си ръка и извади счупената си ръка от спиците. Крещеше от болка, докато го правеше. Взря се в мен задъхан, ноздрите му бяха разширени от напрежение, а лицето му бе плувнало в пот. Бутна велосипеда напред, сякаш за да се защити с него, но имаше само една здрава ръка и подвижността му беше отишла на кино.
— Последен шанс — просъсках. — Кажи ми къде е Докс и ще те оставя жив.
— Джакарта — отвърна той през стиснати зъби.
Не. Не биха държали яхтата на същото място след обаждането. Лъжеше. Аз обаче — също.
Направих финт наляво и той последва движението ми, с цел да ме докопа, така че не ми беше трудно да мина зад него. Русият пусна велосипеда и се опита да се извърти, но аз пристъпих и забих коляно в гърба му. Въртях се заедно с него, докато той трескаво продължаваше да се мъчи да застане лице в лице с мен. Покрих очите му с лявата си ръка и му прерязах гърлото с дясната.
Срезът беше дълбок, но бърз и успях да си отдръпна ръката, преди да изригне кървавият гейзер. Чу се ужасен хъркащ звук, задавен от кръв вик. Той падна настрани, отметна брадичка и покри раната със здравата си ръка. През пръстите му шуртеше кръв. Отстъпих, но топлата остра миризма изпълни въздуха и достигна до сетивата ми. За миг се изпълних с еуфория, с онази налудничава радост от убийството, която изпитах за първи път във Виетнам. Беше почти оргазмично усещане, завладяващо те само когато току-що си убил човек, който с всички сили се е опитвал да стори същото с теб.
Стоях така известно време, ледената ми същност беше утолена и ликуваше, гледаше как господин блондинът се опитва да се изправи, краката му конвулсивно се свиваха и разпускаха, на тротоара под него се образуваше локва кръв. След това ритането се забави и ръцете му се отпуснаха. Издаде дълга гъргореща въздишка, главата му падна на земята и напрежението изтече от крайниците му. Едното му стъпало все още продължаваше да се движи напред-назад. Дали това беше последен напразен опит на тялото да се съпротивлява — не знаех и не ме интересуваше.
Огледах се. Десетина минувачи бяха замръзнали на местата си с отворена уста, шокирани и неразбиращи какво се случва. Опитваха се да осъзнаят информацията, която сетивата им подаваха към мозъка. Бяха на около двайсет-трийсет години, с модни чанти и поддържани бради катинарчета, бяха дошли да обядват марокански кускус или да се сдобият с екстравагантни италиански обувки с високи платформи. Можех да се обзаложа, че никой от тях до този момент не бе виждал труп, да не говорим за току-що убит с нож човек, и то пред очите им. Нищо не ми сигнализираше за непосредствени проблеми, нямаше нито съучастници, нито някой достатъчно хладнокръвен, за да се намеси. Очаквах повече от един нападател… Докс каза, че на яхтата са четирима. Може би Хилгър е можел да прати само господин блондина.
Много ми се искаше да проверя самоличността му, но имаше прекалено много хора наоколо, а и нямах достатъчно време. Пък и бях почти сигурен, че пътува без документи. Затворих ножа и го прибрах в джоба си, преметнах веригата през врата и вдигнах кутията. Изправих велосипеда и почти се бях качил, но все пак успях навреме да видя предното колело. Беше прекалено огънато и не можеше да се върти. Мамка му!
Оставих велосипеда полегнал на земята и скочих върху колелото. Така го изправих достатъчно, за да може да се върти. Можех да го захвърля заедно с кутията, но предпочитах да не оставям нищо след себе си. Освен това щях да се придвижа по-бързо с велосипеда.