Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Наблюдавах го в огледалото. Оставаха му десет метра. В корема и по крайниците ми отново се разля адреналин.
Осем метра. Развих веригата от рамката на велосипеда. Беше почти метър дълга и тежеше близо пет килограма. Свързах двата края с тежката заключалка. Хванах края срещу заключалката и се направих, че навивам веригата и се каня да я сложа под седалката. Показах му, че и двете ми ръце са заети, и така го карах да се чувства по-уверен.
Пет метра. Дясната му ръка изчезна в джоба на якето, след това излезе от там. Лакътят му беше близо до тялото, а дланта точно пред бедрото. Палецът му натисна някакво копче и се появи острие. Бях готов да се обзаложа, че е решил да се възползва от очевидната възможност, която му предоставях, заставайки с гръб към него, и да ми пререже гърлото. Предимствата на този вариант бяха, че смъртта щеше да е сигурна и кръвта щеше да шурти в обратната посока, а не по дрехите му.
Три метра. Сърцето ми биеше като боен барабан. Потиснах силния порив да се обърна и да застана с лице към него, когато се приближи.
Два метра. Започна да се отклонява надясно, за да заобиколи кутията. Сега.
Завъртях се по посока на часовниковата стрелка, като държах веригата в дясната ръка, заключалката беше най-навън и се стовари върху него. Беше най-отвратителният бекхенд в историята на тениса. Господин блондинът реагира моментално, което показа, че е доста добре трениран: вдигна лявата си ръка към дясната страна на лицето си, сви рамене, приклекна и — което беше най-важното — пристъпи напред към средата на веригата, където ударът щеше да е най-слаб. Но аз бях предположил и това, а действието винаги побеждава противодействието. В ъгъла, който се образуваше между протегнатата ми ръка, изпънатата верига и краката ми, имах достатъчно място за реакция. Отскочих назад колкото той се приближи и заключалката се уви около вдигнатата му ръка и се блъсна в слепоочието му като средновековен боздуган.
Главата му отскочи наляво и той се олюля в същата посока. Веригата рикошира и когато тръгна да се връща към мен, аз се завъртях и отново я запратих към него, този път с форхенд с дясната ръка. Блондинът беше преместил тежестта си на левия крак и не можа да избегне удара. Но колкото и да беше изведен от равновесие, успя някак си да се сниши и да вдигне лявата си ръка, този път по-високо с дланта навън, като рамото му предпази лицето. Заключалката се удари в рамото и го наклони надясно. С бързина, непострадала от болката, която ме възхити, успя да увие ръка около веригата и да я хване, преди да отскочи от него.
Опитах се да я издърпам. Грешка: той я опъна в обратна посока и я използва, за да запази равновесие. Сега лявото му стъпало беше изнесено напред, на няколко сантиметра от моето дясно, телата ни бяха в огледални образи, свързани с късата верига. Той направи половин стъпка напред с десния крак и с левия ме ритна в ребрата. Ударът ми изкара въздуха и ме хвърли върху велосипеда. Само това, че стисках веригата, ме предпази от падане.
Той все още държеше ножа в дясната си ръка, която бе близо до тялото му. Усетих какво се кани да направи: малка крачка напред, след това да ме хване с лявата си ръка и да ме промуши с дясната. А аз бях широко открит.
Посегнах назад с лявата си ръка. Той замахна, подпрян на левия си крак, а десният се придвижи напред. Приближи се и ножът влезе в обсега ми. Пръстите ми се сключиха около рамката на велосипеда. Инерцията носеше русия напред, ускорението тръгваше от краката му и завършваше с насочения към мен нож. Наелектризиран докрай от адреналина и страха, метнах велосипеда напред като дискохвъргач. Колелото застана между двама ни точно когато той се приближи достатъчно и замахна към корема ми с ножа. Ръката му се промуши между спиците на колелото и аз отскочих на сантиметър от острието.
Той замръзна така за част от секундата, лявата му ръка още стискаше веригата, а дясната беше заклещена от колелото на велосипеда. Опитваше се да осъзнае новите обстоятелства. Не знаех през какво обучение е преминал, но можех да се обзаложа, че в програмата му е нямало урок: „Как да си извадим ръката от спиците на велосипед“. Да я избута напред? Да се дръпне назад? Да пусне веригата? Толкова много възможности, а толкова малко неврони…