Мъжът, момчето [1999 г.]

Кафенето бе като всички останали в квартала — нищо чудно да го подминеш, без дори да го погледнеш. Но за нас то значеше много. Двамата с Джина бяхме идвали тук навремето, още преди да се роди Пат, когато се чувствахме толкова близки, че дори не изпитвахме нужда да си говорим. Каква по-голяма близост от тази!

— В училище всичко е наред — продължих с разказа си. — И слава Богу, че нещата се промениха. Детската градина се бе превърнала в същински кошмар, но в училище Пат намери приятелче и всичко върви добре.

— Защо детската градина е била кошмар? — притесни се Джина.

— Пат се разстройваше, че го оставям сам. Но надживя този етап. Бях се уплашил, че ще го преодолее чак когато навърши осемнайсет години.

— Значи в училище се е сприятелил с някое от момченцата.

— С едно момиченце — уточних аз и ми се видя странно, че разговарям с нея за дъщерята на Сид — Пеги.

— Пеги — повтори Джина, сякаш да види как звучи.

— Баща ѝ е англичанин — продължих аз. — А майка ѝ — американка. От Хюстън.

— Още ли е толкова запален по „Междузвездни войни“? — усмихна се тя. Пеги явно не я вълнуваше. — Пак ли денонощно си говори за Люк Скайуокър и Хан Соло?

— Да — отвърнах аз. — Това не се е променило. Но Пат вече харесва и други неща.

— Други неща ли?

— Да, музика — засмях се аз. — Пада си по гангстерския рап. Нали се сещаш, дето все се перчат как щели да те гръмнат с патлака.

Лицето ѝ помръкна.

— И таз добра! Обича да слуша такава музика!

— Да.

— И ти му разрешаваш?

— Да — потвърдих аз. — Разрешавам му. — Вкиснах се: Джина се държеше така, сякаш не съм помислил за това, сякаш съм оставил детето да гледа порнофилми и не знам още какво. — Поредният етап, през който минава. Така вероятно се чувства по-силен. Джина, Пат е много крехко, чувствително дете. Тази музика няма да му навреди. Трудно си го представям да се забърка в магистрална престрелка. Всяка вечер си ляга в девет.

Виждах, че не ѝ се спори с мен.

— Какво друго?

— Позволява ми да му мия косата. Мие се сам в банята. Не се дърпа ляга си, когато му кажа. Сам си връзва обувките. Познава часовника. Научи се и да чете.

Колкото повече се замислях, толкова повече си давах сметка колко е порасъл Пат през последните няколко месеца. Джина се усмихна и върху лицето ѝ се изписа странно съчетание между гордост и съжаление. Притесних се за нея. Беше изтървала всичко това.

— Както ми го описваш, вече е малко мъжле — отбеляза тя.

— Само да го видиш с вратовръзката!

— С вратовръзка ли ходи?

— На училище. Въвели са униформа, понеже някои от децата ходели облечени много скъпо и не било здравословно. Задължават ги да носят риза и вратовръзка.

— Сигурно го състарява много.

Обратното — от това, че го караха да се облича като банков чиновник, изглеждаше още по-малък и отпреди. Но не ми се обясняваше.