Мъжът, момчето [1999 г.]

— Много те моля, Хари — подвикна тя и в гласа ѝ издрънчаха ледени нотки. — Само недей да ми ехидничиш, чу ли?

Поклатих глава.

— Нима си въобразяваш, Джина, че можеш току-така да нахълташ в живота ни и да продължиш оттам, откъдето си си тръгнала? Нима си въобразяваш, че можеш да получиш отново Пат само защото азиатското икономическо чудо в крайна сметка се е оказало не чак такова чудо?

— Разбрахме се нещо — натърти тя. — Толкова ядосана не я бях виждал никога. — Винаги си знаел, че Пат ще живее с мен. Винаги съм смятала той да бъде с мен, независимо дали ще остана в Токио, или ще се върна тук. Защо реши, че имаш право да го държиш при себе си?

— Защото при мен той е щастлив — отвърнах аз. — И защото е по силите ми да се справя. Точно така, да се справя. В началото беше трудно, но се научих, разбра ли? Сега вече е добре. И Пат е щастлив. Не е нужно да се мести при теб и при някакъв тип, когото си забърсала по кръчмите.

Джина беше стиснала устни — не я бях виждал такава.

— Обичам Ричард — оповести тя. — И искам Пат да израсне при мен.

— Той не е наша собственост. Децата, Джина, не са наша собственост.

— Прав си, не са. Но адвокатът ми ще изтъкне, че дори всички други условия да са равни, детето трябва да остане при майката.

Метнах на масата няколко монети и се изправих.

— А моят адвокат пък ще изтъкне, че вие с Ричард можете да си таковате таковата — казах аз. — А моят адвокат, когато намеря такъв, ще изтъкне и че детето трябва да остане при родителя, който е в състояние да го гледа. И това съм аз, Джина.

— Не искам да те намразвам, Хари. Не ме карай да го правя.

— И аз не искам да ме намразваш. Но толкова ли не виждаш какво е станало? Научих се да бъда истински родител. Не можеш просто да дойдеш и да ми отнемеш това току-така.

— Направо не е за вярване! — възкликна тя. — Гледал си го един-два месеца и си въобразяваш, че можеш да заемеш мястото ми!

— Четири месеца — напомних ѝ аз. — И не се опитвам да ти заемам мястото. Просто намерих своето място.