Мъжът, момчето [1999 г.]

Платненият покрив на „Ем Джи Еф“-а беше накълцан с нож. Ивиците бяха хлътнали навътре, сякаш върху автомобила от голяма височина е палнато нещо.

Зяпах осакатената си количка. Баща ми обаче вече беше изхвърчал навън. На прага стоеше леля Етел.

— В пресечката! — извика тя и засочи дъното на улицата, където имаше няколко общински жилища, наподобяващи гето за хора, които притежаваха очукани форд ескорти и фланелки с емблемата на „Уест Хам“ и изобщо не се интересуваха от рози.

В края на улицата имаше пресечка, водеща към няколко уморени магазина — в тях денем можеш да си купиш лотариен билет, а нощем да си намериш белята. Натам крачеха двама хлапаци — дали бяха същите, които се бяха опитали да оберат нашите? Или само приличаха на тях? Баща ми ги следваше по петите.

Погледнах съсипания покрив на автомобила и се ядосах. „Ах, тъпанари такива“ — помислих си, вбесен, че са ми обезобразили колата, и още по-вбесен, че са изтръгнали баща ми от неговата градина.

Хукнах след тях — тъкмо забелязах, че притеснени, хвърлят погледи през рамо, когато чух как някой се провиква подире им и се заканва да ги пречука на място, после стъписан си дадох сметка, че това е моят кръвожаден глас.

Двете момчета завиха в пресечката точно когато баща ми внезапно спря. Отпърво реших, че се е отказал да ги гони, но не беше само това, защото той се отпусна на коляно и се хвана за гърдите, сякаш се задушава.

Докато стигна при него, вече се беше свлякъл и на двете колене и се крепеше с ръка, опряна на земята. Издаваше ужасен, нечовешки звук, дишаше накъсано и запъхтяно.