Мъжът, момчето [1999 г.]

Чичо Джак винаги ходеше облечен в костюм, носеше задължително вратовръзка и пред къщи го чакаше лъснат до блясък скъп автомобил. На мястото до водача в скорпиото, беемвето или огромния мерцедес пък винаги можех да видя шофьорската му фуражка.

Чичо Джак беше шофьор, караше бизнесмени от жилищата и офисите им до всички лондонски летища и обратно. Имах чувството, че прекарва повечето време в чакане и шофиране, и все си го представях как виси пред залата за пристигащи на „Гетуик“ и „Хийтроу“, прикрил с шепа угарката и зачетен в „Рейсинг Поуст“.

Чичо Джак си беше комарджия, както всъщност всички роднини по бащина линия, и сега, докато вървях по алеята към вратата и той ми се усмихна, изпитах чувството, че всичките ми спомени за него са свързани с някакви залози.

По Коледа у нас винаги имаше нещо като школа по карти. Ходехме с братовчедите и на надбягванията с кучета на „Саутхенд“ и „Ромфорд“, където събирахме големите розови фишове със залаганията, оставени от професионалните играчи, на които не им е провървяло. От още по-ранното си детство, когато баба беше жива, помня как букмейкърът минаваше всеки ден през къщата ѝ в Ест Енд, за да събере мижавите ѝ залагания за конните надбягвания. Кога ли букмейкърите бяха престанали да обикалят къщите на грохналите старици?

Имаше още един брат — най-малкият, Бил, който в края на седемдесетте се беше изселил в Австралия, но в съзнанието ми тримата братя Силвър и досега си бяха заедно: по Коледа се черпеха с уиски, а по сватби — с черна бира, танцуваха старите си танци със съпругите, в които се бяха влюбили още като момчета, а на Бъдни вечер чак до среднощ играеха карти под съпровода на Тони Бенет, който напяваше от уредбата „Чужденец в рая“.

Такова беше семейството на баща ми: семейство на трезвомислещи, обръгнали лондончани, които се разнежваха от децата и градинките си в покрайнините, мъже със стари снимки, на които задължително бяха в униформи, комарджии и пиячи, но само колкото да се поразтоварят, мъже, които си обичаха семействата и гледаха на работата просто като на неприятно задължение, с което си хранят жените и децата, мъже, които се гордееха, че са наясно какво движи света. Знаех, че чичо Джак е дошъл не току-така.

— Завчера те видях по телевизията — подхвана той. — На раздаването на наградите де. Седеше на масата в смокинг. Този Еймън Фиш ми се струва симпатяга.

— Свястно момче е — съгласих се аз. — Ти как си, чичо Джак?

— Добре — отвърна той. — Не мога да се оплача. — Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. — Но какво му има на баща ти? Стане от стола и веднага се задъхва. Сега пък се кълне, че бил ходил на лекар и той му бил казал, че всичко е наред.

— Че е здрав ли?

— Така поне твърди.

Татко беше отзад в градината, риташе топка заедно с мама и Пат. И двамата бяха в дебели якета, бяха се омотали в шалове, а баща ми беше само по тениска, сякаш и досега се гордееше с якото си, мускулесто тяло с почти заличени татуировки и зараснали белези. Докато загащваше тениската, зърнах огромния, наподобяващ разлетяла се звезда морав белег отстрани и си дадох сметка, че той и досега ме стряска.