![Мъжът, момчето [1999 г.] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/7/mzht-momcheto-1999-g-download.jpg)
Мъжът, момчето [1999 г.]
- Автор: Парсонс Тони
- Серия: Хари Силвър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът, момчето [1999 г.]». Краткое содержание книги:
— Добре ли изглеждам? — усмихна се Сид.
— Добре.
После се сляхме с ухилената навалица в смокинги и официални рокли и влязохме в залата, за да присъстваме на церемонията по връчване на наградите.
— За най-добър дебют наградата получава…
Пищната водеща се зае да отваря с големи мъки плика.
— … Еймън Фиш!
Еймън се изправи, пийнал и ухилен — изглеждаше по-доволен, отколкото вероятно му се искаше, все пак всички камери го бяха зяпнали — и ме прегърна наистина признателно, после тръгна към сцената.
— Успяхме! — извика ми.
— А, не, ти успя — поправих го аз. — Върви да вземеш наградата.
Видях през рамо на една от другите маси Марти Ман и Шобан. Марти беше облечен в крещяща жилетка, каквито носят хора, решили, че да обличаш смокинг, е като да пушиш лула или да се разхождаш по топлинки. Шобан изглеждаше много стройна и неотразима в прозрачната си бяла дрешка.
Тя се усмихна. Той вдигна палци. По-късно, след като всички награди бяха връчени, двамата дойдоха на нашата маса.
Марти беше малко вкиснат и малко пиян — тази година за него нямаше награди, — въпреки това те с Шобан се държаха мило.
Запознах ги със Сид и Еймън. Дори и да помнеше, че Сид е същата жена, изсипала върху коленете му цяла чиния спагети, Марти не го издаде с нищо. Честити на Еймън наградата. Шобан пък направи комплимент на Сид за роклята.
Не каза: „А вие с какво се занимавате?“, беше прекалено умна и благоразумна, за да задава такива въпроси, та на Сид не ѝ се наложи да отговаря: „А, в момента съм сервитьорка.“ И на двете не им се наложи да си умират от срам, обратното, веднага намериха общ език, както умеят само жените.
Заговориха как не знаеш какво да облечеш на такива вечери, а Марти ме прегърна съзаклятнически. Лицето му беше много по-подпухнало в сравнение с едно време. Той имаше оловния, смътно разочарован вид на човек, който години наред е мечтал да има свое ток-шоу и най-накрая го е получил колкото да установи, че не може да привлече някой що-годе стойностен гост, с когото си заслужава да говори.
— Искам да ти кажа нещо — рече ми Марти и приклекна до мен.
„Почва се — помислих си аз. — Сега пък ще ме моли да ида при него, че е видял колко добре се справя Еймън и ще седне да ме убеждава да се върна в неговото шоу.“
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Марти.
— Каква?
Той се наведе още по-близо.
— Ще ми станеш ли кум? — изшушука ми.
„Дори Марти“, казах си аз.
Дори Марти мечтаеше да живее като хората, да намери жената на своя живот, да открие у друго същество целия свят. Като всички останали.
— Ей, Хари! — повика ме Еймън, зяпнал водещата, която прекосяваше залата, после се намести, та да поотслаби напрежението в панталона си. — Ха познай с кого имам среща тази вечер?
Не беше много сложно.
У нас светеха прекалено много лампи. Светеше на горния етаж. Светеше и на долния. Светеше навсякъде, а по това време би трябвало само от хола да се процежда мъждива светлинка.
От нас се лееше музика: силна, с тътнещ бас и думкащи барабани, своеобразен звуков еквивалент на инфаркт. Нова музика. Ужасно нова музика, гърмяща от моята стереоуредба.
— Какво става тук? — възкликнах, сякаш сме сбъркали къщата и е станала грешка.
В тъмната градинка отпред имаше човек. Не, няколко души. Точно пред зеещата входна врата се целуваха момче и момиче. Друго хлапе се беше надвесило над боклукчийската кофа и драйфаше ли, драйфаше — якето и панталоните му бяха станали на нищо.
Докато Сид плащаше на таксиметровия шофьор, аз влязох вътре.
Там се вихреше купон. Тийнейджърски купон. Навсякъде в къщата ми имаше пубери, които се мляскаха, чукаха, пиеха, танцуваха и повръщаха. Най-вече повръщаха. Отзад в градината други двама — пак момче и момиче, — също щяха да си изповръщат червата.
В хола Пат се полюшваше по пижама в такт с музиката в единия край на канапето, а в другия някакъв дебелак опипваше Сали. Пат ми се ухили — един вид, виж как си купонясваме! — а аз огледах пораженията: кутийки бира, чието съдържание се беше изляло по паркета и по краищата, на които бяха набучени фасове, остатъци от пица, оставени навсякъде по мебелите, и петна с неизвестен произход по леглата на горния етаж.
Общо бяха десетина души. Но аз имах чувството, че у нас са нахълтали пълчищата на монголите. Дори още по-зле — тук сякаш бяха снимали някоя от ония смехотворни реклами за чипс или безалкохолни напитки с младежи, които се забавляват до припадък. С тази малка подробност, че се забавляваха в собствения ми хол.