Мъжът, момчето [1999 г.]

Не го каза както едно време: гневно, презрително, с присмехулно недоумение докъде се е докарал светът. Не го каза с някогашната омраза към самотните родители и всички промени, които те олицетворяват. Каза го тихо, като поклати смаяно глава, сякаш не си представяше бъдещето.

— Ти си расъл с майка и баща — допълни той. — Поне имаш някакво понятие как горе-долу изглежда бракът. Как би трябвало да изглежда. А те нямат, нали така? Пат и Пеги, и всички останали като тях.

— Не. Нямат.

— Притеснявам се какво ще им причини всичко това. Щом всички са тръгнали да се развеждат, имат ли браковете им изобщо шанс да оцелеят? И децата им.

Беше три следобед, седяхме в сумрака на дървената пейка при външната врата на кухнята и гледахме как Пат ровичка в дъното на градината със светлинния си меч.

— Всичко сякаш… сякаш се руши — продължи татко. — Знаеш ли какво ми каза Пеги? Попита ме дали аз ще ѝ бъда дядо. Не е виновно детето. Клетото то!

— Не, не е виновно — съгласих се аз. — Детето не е виновно никога. Но това, че растат с разведени родители, може би ще ги накара да внимават, когато се женят. И след като го сторят, ще се помъчат да съхранят брака си.

— Така ли мислиш? — рече обнадежден баща ми.

Хората от неговото поколение си бяха гледали децата, почти не бяха излизали вечер и се бяха смятали късметлии, ако са имали свой дом и им е било по джоба да отскачат за седмица-две с караваната на море във Фринтън.

Докато ние с моите връстници бяхме израсли с наше си щастийце на челно място в списъка за покупките.

Затова се чукахме, без да подбираме, оплесквахме всичко и колкото и да бе възмутително, редовно се издънвахме.

Хората от моето поколение искахме съвършен живот. Защо децата ни да бъдат по-различни? Баща ми беше проумял рано, че съвършеният живот не се дава даром.

Може пък да се оправят — отбеляза татко, след като известно време мисли. — Така де, всяко дете си има по двама родители, нали? Дори децата, израсли с… как му се викаше… със самотен родител. Пат, Пеги и останалите сигурно няма да се държат като родителя, който си е вдигнал шапката и си е тръгнал. Може пък да бъдат като родителя, който е останал.

— В смисъл?

— Справяш се добре с Пат — отвърна баща ми, без да ме поглежда. — Не се щадиш. Грижиш се за него. Той го вижда. Защо и той да не се отнася по същия начин с децата си?

Засмях се притеснен.

— Така си е, наистина — допълни татко. — Лично аз направо не знам какво щях да правя, ако майка ти… сещаш се. — Беше отпуснал мазолеста дясна ръка върху рамото ми. Продължаваше да не поглежда към мен. — Добре се справяш с момчето, Хари.

— Благодаря — промълвих. — Благодаря ти, татко.

После чухме как мама ни вика уплашена от хола, влязохме на бегом и я заварихме на прозореца — сочеше към колата ми.

— Видях ги тия малки копеленца — заяви тя — за пръв път я чувах да използва такива думи. — Ах, копеленцата му с копеленца видях ги как го правят.