Мъжът, момчето [1999 г.]

Страх ме е, ще взема да стана за смях — да оплескам всичко, да удавя в сълзи мига. После обаче бебето се буди и се разврещява — било гладно, — а ние, аз и жената, която обичам, прихваме на глас, заливаме се от смях, стъписани и изумени.

Какво малко чудо! И макар че не можем да избягаме от сивия делник — кога ли трябва да се върна на работа? — денят е обагрен с истинско вълшебство. Всъщност ние не говорим за него. Но го усещаме навсякъде около себе си.

По-късно се появяват майка ми и баща ми. След като приключва с прегръдките и целувките, майка ми брои пръстчетата на ръцете и на краката и проверява да няма ципи между тях. Но бебчето си е наред.

— Голямо сладурче — казва мама. — Дете за чудо и приказ!

Баща ми поглежда момченцето и се разтапя.

Има си много достойнства, но не е мекушав, не е сантиментален. Не се захласва по бебетата на улицата, не им гука. Баща ми е добряк, ала покрай онова, което е правил в живота си, е закоравял. Днес ледът дълбоко в душата му се пропуква и аз виждам, че татко също го усеща.

Това е най-красивото бебе на света.

Подавам на баща си бутилка, която съм купил преди няколко месеца. Бърбън. Баща ми пие само бира и уиски, но взема шишето и се ухилва до уши. На етиката пише „Старият дядо“. Това е той. Баща ми де.

Знам, че днес съм заприличал на него. Днес също съм станал баща. Всички така наречени жалони на възмъжаването — да си изгубиш девствеността, да вземеш шофьорска книжка, да гласуваш за пръв път — са останали някъде в покрайнините на младостта. Преживял съм всичко това, минал съм през него и съм излязъл всъщност непроменен — останал съм си момче.

Сега обаче и аз имам своя принос на света да се роди още едно човешко същество.

Днес съм станал онова, което баща ми е бил винаги.

Днес съм станал мъж.

На двайсет и пет години съм.