Хипнотизаторът

Симоне поглежда към фоайето на хотела и тъмните прозорци на ресторанта и казва, че може би е странно да живееш в хотел, когато се намираш само на двеста метра от дома си.

— Но наистина не ми се влиза в нашето жилище отново — добавя тя.

— Естествено — казва Ерик.

— Никога повече.

— Нито пък на мен — казва Бенджамин.

— Какво ще правим? — пита Ерик. — Да отидем на кино?

— Гладен съм — изрича тихо Бенджамин.

Ерик имаше значително преохлаждане, когато хеликоптерът пристигна в болницата на Умео, раната не беше сериозна — двойно изолираният куршум беше минал право през мускула на лявото рамо и едва бе увредил външната част на костта. След операцията го сложиха в същата стая, в която беше настанен Бенджамин за лечение и възстановяване след обезводняването. Бенджамин не бе имал сериозни кръвоизливи и бързо се съвзе. Само след ден в болницата той бе започнал да говори за това, че иска да се прибере у дома. В началото Ерик и Симоне не бяха съгласни. Те искаха той да остане под наблюдение поради болестта си и за да намерят някой, който да му помогне да се справи с всичко, което беше преживял. Психоложката Шерстин Бенгтсон имаше потиснат вид и сякаш не разбираше истински степента на опасност, на която Бенджамин е бил изложен. Когато се срещна с Ерик и Симоне, след като бе разговаряла с Бенджамин в продължение на четирийсет и пет минути, тя изтъкна накратко, че момчето се чувства добре според обстоятелствата, че те трябва да изчакат, да му дадат време.

Ерик и Симоне се питаха дали психоложката просто бе искала да ги успокои, защото за тях беше ясно, че Бенджамин се нуждае от помощ, виждаха го как се вглъбява в спомените си и макар че вече бе решил да не обръща внимание на някои от тях, предусещаха, че ако бъде оставен сам, той ще се затвори около това, което се е случило, подобно на скала, която се затваря около фосила.

— Познавам двама наистина добри психолози — каза Ерик. — Ще говоря с тях веднага щом пристигнем.

— Чудесно.

— А ти как си? — продължи Ерик.

— Чух да се говори за един хипнотизатор, който…

— Да се пазиш от него.

— Знам — усмихна се Симоне.

— Наистина — каза той после — ние всички ще имаме нужда заедно да преодолеем това, което се случи.

Тя кимна и погледът й стана замислен.

— Малкият ми Бенджамин — каза тя нежно.

Ерик отиде и легна в съседното на Бенджамин легло, а Симоне се настани на стола между двете легла. Те гледаха сина си, който лежеше в леглото блед и слаб. Не можеха да откъснат поглед от лицето му, също както когато се беше родил.

— Как си? — попита Ерик внимателно.

Бенджамин беше обърнал лицето си към прозореца. Тъмнината отвън превръщаше стъклото във вибриращо от поривите на вятъра огледало.