Кралят

Нищо чудно хормоните ѝ вече да се променяха.

Или това, или той беше параноик.

Което също беше възможно.

– Да – чу се да казва. – Ще желая.

Последва звук от писане.

– Ще ми трябва подписът на мъжа, който отговаря за нея – на нейния хелрен, баща или най-възрастния мъж в семейството ѝ. С такива наркотични вещества държа да съм сигурен как ще бъдат използвани… а и естествено, някой ще трябва да ѝ ги даде. Не само че периодът на нужда най-вероятно ще я изложи на риск, но нека си го кажем направо – когато става въпрос за тези неща, на жените не може да се разчита да мислят трезво.

По някаква причина Рот си спомни как Пейн го обвинява в мизогиния14.

Ето че поне в това отношение Хавърс го беше надминал…

По дяволите, как щеше да разпише каквото и да било? У дома, на бюрото, Сакстън винаги запълваше реда за подпис с няколко…

– Аз ще се подпиша – рязко се намеси Ви. – А моята шелан, която е лекар също като теб, ще се погрижи за останалото.

– Вие сте обвързан? – изломоти лечителят. Сякаш беше по-вероятно върху клиниката му да се стовари метеор. – Искам да кажа…

– Дай ми листа – настоя Вишъс. – И химикалката си.

Нови звуци от писане и още по-неловка тишина. А после шумолене, сякаш Хавърс прибираше нещо в папка, преди да попита:

– Колко тежи?

– Не знам – отвърна Рот.

– Искате ли да прегледам въпросната жена, господарю? Може да заповяда, когато ѝ е удобно, или пък да я посетя у дома ѝ…

– Шейсет и два килограма – намеси се Ви. – И стига толкова приказки. Дай ни лекарствата и да се махаме от тук.

Хавърс излезе от стаята, като буквално се препъваше от бързане, а Рот се облегна назад, докато главата му не опря в стената, която дори не си бе дал сметка, че е зад него.

– Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става? – изплю думите Ви. – Защото в момента си правя цял куп прибързани заключения, а нито ти, нито аз се нуждаем от това… при положение че можеш просто да ми отговориш на шибания въпрос.

– Бет прекарва доста време с Лейла.

– Защото иска…

– Дете.

В носа на Рот отново нахлу дъх на турски тютюн – Ви трябва да бе всмукнал особено дълбоко.

– А ти си напълно сигурен, че не искаш дете?

– Никога. Как ти звучи „никога“?

– Напълно те разбирам. – По шума от тежки стъпки Рот разбра, че братът крачи напред-назад из стаята… и му завидя за тази свобода. – Не че не уважавам Зи и неговата малка атомна бомба. Благодарение на двете жени в живота му той изглежда почти нормален… което си е истинско чудо. Така че – браво на него. Но това определено не е за мен. Слава богу, че и Джейн мисли по същия начин.

– Аха. Слава богу.

– Но Бет не е в същия влак?

– Не. Не е дори на същата гара, в същия град или в същата част на която и да е страна, в която живее твоята метафора.

Рот потърка чело. От една страна, беше страхотно, че някой разбира нежеланието му да има деца – така не чувстваше толкова силно, че постъпва неправилно или проявява жестокост към Бет. От друга страна, единомислието на Вишъс и Джейн? Не че ти се иска с брат ти да се случва нещо гадно. Ни най-малко. Обаче, дяволите да го вземат, ако нещата при него стояха както при Ви, направо щеше да си пее.