Ридание

      –  Диърдри. – Погледът й се плъзна по мен, надолу по ръката ми до вплетените ни с Люк пръсти, и тя сякаш цялата се вкамени. После направи две крачки към нас и отскубна ръката ми от ръката на Люк.

      –  Мамо! – извиках аз.

      Но тя държеше ръката ми в желязна хватка и я повдигна, за да погледне пръстите ми.

      –  Носиш пръстена на баба си. Това е нейният пръстен.

      Погледът й ме уплаши; издърпах със сила ръката си от нея.

      –  Даде ми го на рождения ми ден.

      –  Носиш нейния пръстен – повтори мама. – Носила си го през цялото време, още отпреди комата.

      Отстъпих назад от това странно създание с обезумели очи, което беше влязло в тялото на майка ми. Люк ме подкрепяше с ръка, опряна на гърба ми.

      –  Тя ми го даде. На алеята пред вкъщи.

      Мама посочи към него без думи, пръстите й трепереха, а после ги сви в юмрук. Най–накрая намери думите си и ги изстреля срещу мен:

      –  Тя е мъртва.

      Странно, помислих си за емоцията, която би трябвало да изпитвам, но не я изпитвах, като безпристрастен изследовател от „Нешънъл Джиографик”, който внимателно наблюдава събитията и ги записва в бележника си. Диърдри открива, че е натъжена от новината за смъртта на баба си, и нещо повече, внезапно е обхваната от страх за живота на останалите си близки и приятели.

      Но всъщност не чувствах тези неща. Знаех, че би трябвало, но не изпитвах абсолютно нищо, все едно току–що бях влязла в кухнята и мама ми се караше, че съм закъсняла.

      –  Чу ли ме? – Мама май не забелязваше, че и Люк е тук. – Тя е мъртва. Обадиха ни се от болницата. Баща ти в момента разговаря с лекарите.

      –  Как? – успях най-накрая да кажа.

      Гласът на мама потрепери.

      –  Има ли значение?

      –  Тери? – Дълбокият и спокоен глас на татко се чу от другата стая. – Би ли дошла за малко?

      Мама влезе в дневната, кухнята ми се стори празна и гола без нейното трескаво присъствие. Не исках да поглеждам към Люк. Не знам защо. Може би защото щеше да погледне лицето ми, да види, че по него няма сълзи, и да разбере, че съм ужасен човек. Телефонът в джоба ми изписука; получих есемес – явно машината не осъзнаваше, че това не е обикновена нощ и точно сега имах нужда от мълчание.

      Люк се протегна, хвана ме за рамото и ме завъртя към себе си.

      –  Може да поплачеш по-късно, Ди. Сълзите ще дойдат. – Погледна ме с присвити очи. – Трябва да разбера какво е правила преди да изпадне в кома. Работела е по нещо, което е трябвало да защити семейството ти. Трябва да го взема оттам.