Ридание
- Автор: Стивотер Мэгги
- Серия: books of faerie #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712379
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Ридание». Краткое содержание книги:
която е и невъзможно да бъде отхвърлена…
Мъката не успя да се пробуди в мен, но страхът направо ме заля.
– Не отивай. Моля те, не отивай.
– Сега говориш така, но как ще се почувстваш, ако се обадят от болницата и ти кажат, че това се е случило и с баща ти? — Повдигна брадичката ми. – Така мисля аз. А ти?
Почувствах как сълзите ми бликат от очите, но не по правилната причина. Позволих му да целуне нежно устните ми и да ме прегърне, преди да излезе през кухненската врата.
В другата стая чувах как родителите ми спорят. Татко говореше с неговия тих глас, а мама му крещеше. Стоях сама в бледожълтата кухня, главата ми беше абсолютно празна. После се присетих и извадих телефона от джоба си. Едно непрочетено съобщение.
Беше от Джеймс и като половината от есемесите бе получено със закъснение – изпратено беше три часа по-рано. Отгоре бе написал обичайното име на съобщенията, което използвахме за всичките си безкрайни послания, за нещата, които бяха прекалено сериозни, за да си ги казваме лично – „дълбоки мисли”.
Отворих го.
ди, обичам те.
Седнах на плочките и хванах главата си с ръце, слушайки как майка ми продължава да крещи на баща ми; питах се кога ли ще започне да ме боли.
Най–накрая събрах цялата си смелост и набрах номера на Джеймс, като наум се опитвах да измисля какво да му кажа, когато вдигне телефона. Той звънеше и звънеше, и звънеше, докато най-после чух гласа му: „Това е пощенската кутия на Джеймс. С набирането на този номер повишихте ранга си на готиност с цели десет точки. А ако оставите съобщение след бийпването, ще получите още десет. Чао”
Затворих. Никога досега не бях попадала на пощенската му кутия – независимо кое време на денонощието беше или в какво състояние се намираше, Джеймс винаги ми отговаряше.
Почувствах се сама.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Менестрелът замина на воина —
сега ще го откриеш
сред воините на смъртта.
„Менестрелът”*
[* Стара ирландска песен. – Б. пр]
Шестнайсет
Сънувах един от онези сънища. Когато не съм сигурна дали спя, или съм будна. Чувствах се така, сякаш съм будна и просто си лежа в леглото. Но в главата ми всичко беше мътно, като че ли спях, и гласът, който ми пееше, беше неясен и призрачен.
Гласът се покачваше и снижаваше по приятен начин, пееше в не съвсем точен ритъм и ми нашепваше, че името Диърдри означава „тъга”. По мъглявия, типичен за сънищата начин разбрах, че това е историята на една друга Диърдри. Тази трета Диърдри била сгодена за краля на Ълстър, макар да била влюбена в друг. Тя избягала със страстния млад Наоис, истинската й любов, което страшно вбесило краля. Той я последвал, убил Наоис и братята му и отвлякъл отново Диърдри, която трябвало да му стане жена независимо от всичко. Отчаяна от мъка, Диърдри скочила от каретата и се пребила в скалите. Приглушеният глас в съня ми пееше, че всички момичета с това име свършват зле. Такава им е съдбата.
Поне тази Диърдри е била достатъчно умна да се самоубие, преди да стане още по-зле. Всички тези стари ирландски легенди свършваха трагично. Какво можех да очаквам сега, когато бях част от една оживяла легенда? Ела, човешко дете, шепнеше гласът задъхано, откъсни се от болката на твоя свят.
Беше като свръхестествена версия на онези касети за контролиране на съзнанието – „Спри да пушиш” – които хората слушат, докато спят.
Отворих очи. Чувствах се отвратително – цялото тяло ме болеше, все едно бях чукала камъни предишната нощ. Баба ми беше убита от феите, най-добрият ми приятел беше влюбен в мен, гаджето ми беше убиец без душа на служба при някаква шизофреничка от другия свят, а възглавницата ми беше мокра.
О. Защо възглавницата ми е мокра? Изправих се бързо и се огледах около себе си с отвращение. Да му се не види, мамка му, мамка му... Чаршафите ми също бяха мокри. Калъфката на възглавницата ми беше направо прогизнала. Нощната масичка бе покрита със съвършено кръгли капки вода. Накъдето и да се обърнех, виждах роса, която изпълваше всеки сантиметър пространство с ароматни изпарения. Погледнах към прозореца, който беше широко отворен, и повдигнах мокрите си пръсти към носа си. Ухаеха на мащерка.
Какво, по дяволите, ставаше тук? Сведох поглед към все още лежащия до леглото ми Ръж; утринната светлина се отразяваше красиво в капчиците роса по козината му.