Спасяването на света и други екстремни спортове

Беше прав. Жената на подиума разтвори уста и показа огромните си остри като бръснач резци, по-смъртоносни и от тези на Заличителите. След това приклекна, подскочи, като че е направена от гума, и се приземи върху високия стълб на една лампа на пет метра над подиума.

Хората, които не се бяха впечатлили от зъбите й, зарязаха благоприличието и оставиха ченетата си да увиснат.

Директора се усмихна и й махна да слезе.

— Както обикновено, гените на леопарда имаха и някои неочаквани изражения.

Тоест все още не знаеха какъв точно бе крайният резултат.

Мара се обърна. Директора разкопча трикото й отзад и в тълпата се разнесе възбуден шепот. Кожата покрай гръбнака на коте Мара беше покрита с леопардови петна.

— Не знам това доколко й е по вкуса — отбелязах, а Тото се изхили.

— При това Мара е едва началото — каза Директора.

В Училището бяхме отрасли сред кучешки клетки, пълни с резултатите от най-разнообразни генетични експерименти, така че бяхме виждали почти всички възможни комбинации между две живи същества, които можете да си представите, а вероятно и още хиляда, които не можете да си представите. На практика всички се бяха оказали неуспешни — или „нежизнеспособни“, както ги наричаха Белите престилки. Малък процент оцеляваха до постембрионалната фаза, само шепа успяваха да оцелеят някак година-две, преди да бъдат поразени от ужасяващите проявления на несъвместимостта си. Доколкото ми беше известно, за момента ние, ятото, бяхме най-успешният хибрид. Ние и Заличителите. А дори те живееха само около шест години. В сравнение с тях бяхме направо старчета.

Днес обаче пред очите ни се появяваха и други успешни хибриди като Мара. След Петнистото маце Директора изкара двама души, които можеха да контролират цвета на кожата си само с мисъл.

— Дали могат да станат сини? — изуми се Ръч. — Или лилави?

— Кой знае… — отвърнах аз.

Двамата на подиума буквално се оцветиха в камуфлажни тонове пред очите ни. Стомахът ми се сви. Замислих се какво приложение биха намерили на това военните в някои държави и ми призля.

Видяхме хора, които можеха да увеличават височината си с около десет сантиметра, като чисто и просто контролираха с мозъка си структурата на мускулите и скелета си.

— В съчетание с онези, които си сменят цвета, ще се получи идеалният банков обирджия — казах аз. — Никой няма да може да ги разпознае.

Показаха ни хора с твърда, люспеста и устойчива на куршуми кожа. Дадохме им прякора „крокохора“. После — жена, която пищеше толкова високо, че ние не можехме да я чуем, но Тото се загърчи от болка на земята и прехапа език, за да не излее цял поток зловещи ругатни. Можеше да чупи стъкло с глас. Това не беше чак толкова уникално, но тя чупеше и метал, което беше пълна новост — при това страховита новост.

— Сигурно няма равна в опяването — казах на Ари.

Той се опита да се усмихне, но не можа. Кожата му бе добила сивкав оттенък и от няколко часа беше необичайно мълчалив. Зачудих се дали краят му не наближаваше.