Спасяването на света и други екстремни спортове
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1230-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спасяването на света и други екстремни спортове». Краткое содержание книги:
— Ще ви дам един съвет — обади се Зъба. — Ако покажете как ме мъчите и едва след това се отрека от думите си, хората може и да се усъмнят. Току-виж се замислят дали съм го направил доброволно.
— Ще те измъчваме — настояха роболетите.
— Добре, ставате досадни — рече Зъба и дръпна спусъка.
Но не последва нищо. Явно пълнителят се беше изпразнил. На мига се стрелна към земята и посегна към оръжието на един потрошен роболет. То обаче беше прикрепено към него и Зъба не успя да се вдигне. Пусна го, набързо се измъкна от няколко ходещи роболета и намери друг свободен автомат.
Завъртя се, откри огън и порази всички врагове зад себе си. След това насочи дулото нагоре, стреля и със задоволство видя как няколко от тях се кривнаха във въздуха, а телата им запушиха.
— Ей! — извика Газопровода отгоре. — По-полека със спусъка!
Вдигна поглед. Газопровода му сочеше две дупки в дънките си — беше прострелял крачола му, но, за щастие, не го беше улучил.
— Извинявай! — викна в отговор.
Недостатъкът на оръжията — освен това, че човек можеше да улучи някой от собственото си ято — беше, че не можеха да повалят стотици от лошите наведнъж. Трябваше му нещо по-мощно. Ако Иги или Газопровода имаха някоя бомба, досега щяха да са я употребили. Всичко зависеше от Зъба.
Той скочи в студения въздух и продължи да стреля по-внимателно по роболетите. На около сто и петдесет метра височина видя широка сива равнина, обрамчена с огнена линия в далечния си край.
Океанът. И слънцето, което надничаше над хоризонта.
— Време е да умреш — жужеше поредната ескадрила роболети по петите му.
— Аз не съм сам! — извика Зъба и се понесе на изток, отдалечавайки се от хангара. — Не съм сам! Нямате представа колко сме!
116
Тъкмо да се спусна в нова атака срещу Омега, когато над нас прогърмя гласът на Директора.
— Чакайте!
Нямах намерение изведнъж да започна да й се подчинявам, така че скочих напред, насочила свитите си пръсти към гръкляна му…
Металният нашийник около шията ми изпращя и електрическият заряд скова нервите ми. Свлякох се на земята като камък.
Преди доста време за кратко ме бяха измъчвали мощни главоболия, след които се чувствах отпаднала и ми се гадеше. Усещането сега беше доста сходно. Когато изпърженият ми мозък най-сетне заработи и нервните ми окончания отново се включиха, лежах по гръб, а малкото ми ято се беше скупчило над мен и ме изучаваше с тревога.
На мига скочих на крака, залитнах и се огледах. Омега стоеше встрани, изпънат като войник, без да ме поглежда.
Погледнах въпросително Ръч, а тя повдигна рамене.
— Изпреварихте командата ми — каза Директора с отегчение.
Вината не е моя, госпожо — понечих да кажа, но след това си спомних, че технически погледнато беше права, затова замълчах.
— Първата част на битката ще бъде състезание за бързина — обяви тя.
Тълпата леминги се раздели в очакване.
— Започвате от място — нареди тя — и тичате до отсрещната стена на замъка и обратно четири пъти. Нека по-добрият от двамата победи.
Изскърцах със зъби. Можеше и да е „по-добрата“. Освен всичко останало Директора беше сексистка свиня.
Стената беше на около шестстотин метра. Трябваше да измина разстоянието четири пъти.
Начертаха линия в прахта и двамата с Омега застанахме на нея. Имах ли избор? Бях замаяна и ми се гадеше от токовия удар, но се съмнявах на настоящия етап трезвите ми протести да се приемат добре.
Омега изглеждаше невъзмутим и спокоен и по нищо не личеше, че само преди миг му бях извадила рамото.
— Не можеш да победиш — каза той равно, без да ме поглежда. — Няма човешко същество, което да може да ме надбяга.
— Гледай си работата — отговорих и се наведох в стартова позиция. — Ще ми дишаш прахта!
— Старт! — извика Директора и се изстреляхме напред.
Хм. Омега действително беше доста пъргаво зайче, признавам. Докосна отсрещната стена няколко секунди преди мен, а аз бях дяволски бърза, а и по-висока от него. На третата обиколка вече ме водеше с четвърт дължина. Нито аз, нито той се бяхме задъхали особено — той беше суперменче, а аз бях създадена да дишам в редкия въздух високо в атмосферата.
Той обаче не излъчваше емоции — не беше ядосан, не даваше вид, че иска да спечели на всяка цена, не беше решен да ме победи.
Което добави още три разлики между нас.
Накрая стигнахме до последната обиколка. Водеше ме с близо три четвърти дължина. Тълпата беше притихнала — никой не смееше да извика. Единствените звуци бяха дишането ни и тупкането на кубинките ни по земята.