Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Боже, какви очи има той само – замечтано въздъхна момичето със захарния памук на главата. – Направо е разкошен. А на живо е безкрайно чаровен. Веднъж дойде тук с нея. Много е секси.
Десет минути по-късно, след като Робин бе се появила в още два тоалета пред Страйк и пред продавачките и бе стигнала до съгласие с него, че палтото с пайетите е най-доброто от всичко изпробвано, решиха (със съгласието на продавачките) тя да доведе Сандра да го види на следващия ден, преди да направят покупката. Страйк запази палтото за пет хиляди лири под измисленото име Андрю Аткинсън, даде фалшив мобилен номер и двамата с Робин напуснаха бутика, съпроводени от приятелски благопожелания, сякаш вече бяха похарчили парите.
Извървяха петдесет метра в мълчание, после Страйк запали цигара и каза:
– Много, много впечатляващо.
Робин засия от гордост.
5
Страйк и Робин се разделиха на метростанцията „Ню Бонд Стрийт“. Робин взе метрото обратно до офиса, за да звъни в „Бест Филмс“, да прегледа онлайн телефонните указатели за лелята на Рошел Онифаде и да се укрива от „Временни кадри“ („Дръж вратата заключена“, посъветвал я бе Страйк).
Страйк си купи вестник и взе метрото до Найтсбридж, после повървя, тъй като имаше много време за убиване до „Сърпънтайн Бар енд Кичън“ – ресторанта, избран от Бристоу за обедната им среща.
Маршрутът му минаваше през Хайд Парк по пътеки сред разлистени дървета и по насипаната с пясък алея за яздене Ротън Роу. По време на пътуването си в метрото беше нахвърлял бележки за сведенията, получени от момичето на име Мел, и сега сред огряната от слънцето зеленина мислите му отлетяха към образа на Робин в прилепналата зелена рокля.
Беше я обезсърчил с реакцията си, знаеше го, но моментът криеше странна интимност, а тъкмо интимност най-малко желаеше на дадения етап, и то последно с Робин, толкова умна, професионална и тактична. Приятна му бе компанията ѝ и оценяваше умението ѝ да зачита личния му живот и да сдържа любопитството си. Нямаше спор, помисли си Страйк, отмествайки се встрани, за да избегне велосипедист, че бе попаднал на онова рядко срещано в живота качество, особено сред жените. Ала именно обстоятелството, че съвсем скоро щеше да е свободен от Робин, бе една от причините спокойно да се наслаждава на присъствието ѝ; това, че тя щеше да продължи кариерата си другаде, беше също като годежния ѝ пръстен една добре дошла бариера. Той харесваше Робин; чувстваше признателност към нея; беше дори (след тази сутрин) впечатлен от нея. Ала тъй като имаше нормално зрение и все още ненакърнено либидо, всеки път, когато тя се навеждаше над монитора на компютъра си, му бе припомняно, че е много сексапилно момиче. Не красива като Шарлот, но въпреки това привлекателна. Този факт никога не го бе поразявал с такава яснота, както когато Робин излезе от пробната във впитата зелена рокля и вследствие на това той буквално бе отвърнал поглед. Наясно бе, че от нейна страна нямаше никаква преднамерена провокация, но беше реалист по отношение на крехкото равновесие, което трябваше да крепи, за да запази здравия си разум. Тя беше единственото човешко същество, с което поддържаше редовен контакт, и той не подценяваше настоящата си уязвимост. Беше схванал също така от някои уклончиви отговори и колебания, че на годеника ѝ не му харесва, дето тя бе напуснала Агенцията за временно настаняване заради тази безперспективна договорка. За всички беше най-безопасно зараждащото се приятелство да не става прекалено сърдечно, така че той не биваше да се възхищава открито на фигурата ѝ в онази прилепнала тъкан.
Страйк никога не беше влизал в „Сърпънтайн Бар енд Кичън“. Намираше се на брега на езеро с лодки и представляваше забележителна сграда, която приличаше на футуристична пагода повече от всичко друго, което той беше виждал. Обемистият бял покрив, наподобяващ огромна книга, поставена с разтворените страници надолу, беше поддържан от шедова конструкция, облицована със стъкло. Огромна плачеща върба галеше с вейките си страничната фасада на ресторанта и повърхността на водата.
Макар да бе хладен и ветровит ден, гледката към езерото, огряно от слънцето, бе великолепна. Страйк избра външна маса точно до водата, поръча си пинта „Дум бар“ и се зае да чете вестника си.
Бристоу закъсняваше вече десет минути, когато висок, добре сложен светъл мъж в скъп костюм се спря до масата на Страйк.
– Господин Страйк?
Беше над петдесет и пет годишен, с гъста коса, стегната челюст и изявени скули и приличаше на средно прочут актьор, нает да играе богат бизнесмен в минисериал. Страйк, чиято визуална памет беше отлично тренирана, го разпозна веднага като високия мъж, недоволен от окръжаващата го обстановка на погребението на Лула Ландри, от снимките, открити от Робин онлайн.