Зовът на кукувицата

– И кога очакваше той да е хойкала? – попита Робин.

Бледите им отражения се полюшваха в черния прозорец. Лишена от цвят заради острата светлина във вагона, Робин изглеждаше по-възрастна, но някак неземна, а Страйк – с по-изострени черти и по-грозен.

– В четвъртък вечер.

– И правеше ли го?

– Не, наистина ходеше на бинго с приятелката си Маги, но във всичките четири четвъртъка, когато я следих, умишлено закъсняваше с прибирането си у дома. Обикаляше известно време с колата, след като оставяше Маги. Една вечер влезе в пъб сама и пи доматен сок, седнала в ъгъла и с много плах вид. Друга вечер остана в колата си в края на тяхната улица в продължение на четирийсет и пет минути, преди да завие зад ъгъла.

– Защо? – попита Робин, докато влакът тракаше шумно през дълъг тунел.

– Ами тъкмо там е въпросът, нали? Да докаже нещо? Да го нервира? Да го заинтригува? Да го накаже? Да се опита да вкара някакво вълнение в скучния им брак? Всеки четвъртък – малко и необяснимо закъснение. Той е нервак и бързо бе захапал въдицата. Това го подлудяваше. Беше сигурен, че тя се среща с любовник веднъж седмично и че приятелката ѝ Маги я прикрива. Опитал се бе да я следи сам, но беше убеден, че в тези случаи е отивала на бинго, защото е знаела, че е наблюдавана.

– И вие му казахте истината?

– Да, това направих. Той не ми повярва. Кипна, взе да крещи, че всички са в заговор срещу него. Отказа да ми плати. Тревожех се, че накрая ще я нарани, и тогава допуснах голямата си грешка. Обадих ѝ се по телефона и ѝ казах, че той ми плаща да я наблюдавам, че зная какво прави и че мъжът ѝ е на ръба. Че заради собствената си безопасност трябва да внимава докъде ще го предизвика. Тя не каза нито дума, затвори ми. Той редовно проверяваше мобилния ѝ телефон. Видял номера ми и направил очевидното заключение.

– Че сте ѝ съобщили как я следите по негова поръка?

– Не, че не съм устоял на чара ѝ на прелъстителка и съм станал новият ѝ любовник.

Робин затули с длани устата си. Страйк се разсмя.

– Обичайно ли е за клиентите ви да са малко ненормални? – попита Робин, когато смайването ѝ премина.

– Този е такъв, но иначе са просто стресирани.

– Мислех си за Джон Бристоу – промълви колебливо Робин. – Приятелката му смята, че той е жертва на заблуда. А и вие самият помислихте, че може да е малко... сещате се... нали? – попита тя. – Чухме през вратата – добави малко засрамено. – Онова за самопровъзгласилия се психолог.

– Така е – отвърна Страйк. – Но може и да съм променил мнението си.

– В какъв смисъл? – попита Робин и ясните ѝ сиво-сини очи се разшириха. Влакът се разлюля и спря, покрай прозорците се мяркаха фигури, с всяка секунда по-малко размазани. – Да не би... Нима искате да кажете, че той не е... че може да е прав... че наистина е имало...?

– Това е нашата спирка.