Довършителката

– Защо смяташ така? – попитах.

– Имаме твърде малко време и твърде много неща за вършене – отвърна той, като отбелязваше нещо с перодръжката си.

– Малко време? – погледнах към Моригон. – Да не би да има някакви новини относно Кръвниците?

– Според мен мисълта на Джон по-скоро е, че нямаме представа кога могат да ни нападнат. Това придава на сроковете за завършване първостепенно значение. Не бива да почиваме нито миг, докато задачата не бъде приключена.

– Разбирам – кимнах. И наистина разбирах, може би повече, отколкото тя предполагаше. – Е, Джон, ще отидем ли да разгледаме стаята ти?

– Само не се бавете – каза Моригон, която наблюдаваше всяка моя стъпка. – С него имаме още занимания тази вечер.

Последвах брат си нагоре по стълбите. Прашните ме ботуши потъваха в мекия килим.

Той отвори една врата и двамата влязохме.

Отне ми цяла минута, за да огледам просторното помещение. Леглото изглеждаше няколко пъти по-голямо от старите ни нарове в Общежитието. До прозореца имаше дървено писалище, покрито със свитъци и пергаменти, цяла редица лъскави перодръжки и шишенца с мастило „Куик и Стивънсън“. По стените бяха окачени картини. Но най-голямо впечатление правеха книгите – струпани на купчини по рафтове, столове или просто на пода. Отворих чифт двойни врати, зад които се оказа гардеробът на Джон. Имаше безброй закачалки с дрехи, както и излъскани обувки, наредени акуратно под тях. Чекмеджетата съдържаха ризи, чорапи, бельо и други елементи от тоалета, които дори не познавах.

Джон седна зад бюрото и веднага се залови с някакви записки. Приближих и надзърнах през рамото му. Пергаментът бе изпъстрен с драскулки, най-вече цифри и формули, твърде сложни за моята неука глава.

– Какво правиш?

– Изчислявам коефициентите на натоварване на стената и необходимото укрепване. – Той вдигна друг къс пергамент, върху който имаше чертежи. – Това тук са стражевите кули, разположени през равни разстояния. Трябва да се управлява също и дебитът на водата за рововете. Да се вземе предвид наклонът, естествените препятствия...

– Разкажи ми за тези ровове.

Лицето му се озари от вълнение.

– Открих подземен извор само на два километра от линията, по която минава Стената. Разположен е по-нависоко и ще можем да използваме силата на гравитацията. Различен е от този, който водоснабдява селото, тъй че няма да има опасност за запасите ни от питейна вода.

– Да, спомням си твоята идея за две линии на защита.

– Сега я усъвършенствах още повече.

– Как?

– Ще изкопаем ровове както от външната, така и от вътрешната страна на Стената. От стражевите кули ще обстрелваме Кръвниците, които се опитват да проникнат. Ако някои все пак успеят, ще се натъкнат на нова водна преграда и тогава вече със сигурност ще ги победим, докато се мъчат да я преодолеят. Ще бъдат като Адари с подрязани крила, безпомощни и готови за клане.

Опитах се да си представя мислено идеята осъществена. Изглеждаше доста находчива и изпитах чувство на гордост от изобретателността на брат ми, макар нехайното споменаване на „клането“ леко да ме смути.