Отдел Убийства: Илюзия за грях

Ира все така трепереше, тракайки със зъби, и сякаш всеки миг щеше да припадне, но погледът й сякаш стана някак по-съсредоточен.

— И нищо няма да й се случи? — попита тя.

— Искрено се надявам. Но както казва народът, Господ помага на онзи, който иска да си помогне сам. Ние с вас трябва да направим всичко възможно да спасим сестра ви колкото се може по-скоро. Затова ви моля да се овладеете и да отговорите на моите въпроси. Хайде да работим, да не се отпускаме.

— Да — отново кимна тя, — да. Сега. Вие питайте каквото трябва, вече се оправям. Нека идем ей там — посочи Ира към съседния блок, — там има пейка. Нещо не ме държат краката.

Стигнаха до пейката и седнаха под сянката на високото клонесто дърво.

— Опитайте да си спомните, Ира, дали някога някой се е интересувал за сестрите и братчето ви? Не точно напоследък, а изобщо през тези шест години след нещастието?

— Не, никой. Никой не го е грижа за тях.

— А онзи човек, който ходи в болницата да ги навестява?

— Не знам аз защо ходи. При мене не е идвал и нищо не ме е питал. Нали казах това на оная жена от „Петровка“.

Оная жена. Ира имаше предвид Каменска. Интересно, нима него самия изобщо не го помни? Нали беше с Анастасия в болницата, когато убиха медицинската сестра Алевтина Миркова. Тогава Ира дойде при тях и ги помоли да предадат плодовете и бонбоните на нейните хлапета. Нима не го помни? Очевидно не.

— А мен, Ира, не ме ли помните? — внезапно попита той.

— Не — поклати глава тя. — А познаваме ли се?

— Нали аз взех торбичките ви, когато убиха сестрата и не пускаха никого в отделението? Спомняте ли си?

Тя внимателно го погледна, после отново поклати глава:

— Не, не мога да се сетя. Жената я помня, по-рано идва у дома с чичо Владик Стасов, ама вас не ви помня.

— Нима чак толкова съм се променил? — шеговито възкликна Коротков. — Мина само седмица и нещо, а вие не можете да ме познаете.

— Не мога. Помня само, че имаше някакъв мъж, но лицето му не помня. Ама вярно, вие ли бяхте?

— Аз.

Интересно момиче. На секундата изхвърля от съзнанието си онова, от което няма нужда. Жив пример за прагматизъм. Взел някакъв си чичко багажа за децата, обещал да им го предаде и край, може да забрави за него, изиграл е историческата си роля. Може вече да слезе от сцената. Или пък така й подейства шокът от вестта за изчезването на сестра й?

— Ира, постарайте се колкото се може по-точно да ми отговорите: с какво се отличава Наташа от вас тримата — от тебе, Оля и Павлик? Като изключим възрастта.

— Натка е най-умната — тутакси отговори девойката. — Всички казват, че е много даровита по природа.