Каменно сърце [bg]

До поляната, на двайсетина метра от вратата, имаше доста голяма сивкава скала и малка групичка фиданки на офика. Джед навлече пуловера си, сви се в една пукнатина в скалата, без да изпуска вратата от поглед, а в главата му се разбушуваха ненавистни мисли. Нямаше опасност да заспи, така че му оставаше единствено да изтърпи вледеняващия студ и неудобното място до сутринта.

А после какво? Не знаеше. Трябваше да намери начин да отведе Рори надалеч, но нямаше на кого да се довери. Омразата към Сет го изгаряше толкова силно, че сърцето му можеше да се превърне в сгърчена сгурия. Конал беше странник, обхванат от лудост. Останалите му бяха фанатично предани.

Джед пъхна дланите си под мишниците, за да ги стопли. Можеше да усети пулса си, силен, суров, изпълнен с омраза — ударите на сърцето му бяха ритмични, редовни, часовникът на живота му. Момчето наведе глава и се съсредоточи върху тях, върху повтарящия се ритъм на кръвта, тих, но непрестанен. Тих, но непрестанен…

Той внезапно вдигна глава. Мила погали брадичката му с пръсти и се усмихна, и в неочаквано притихналия мрак той осъзна, че сънува. Джед се събуди, треперейки.

Изправи се с разтуптяно сърце. Вратата на колибата зееше отворена и до нея неподвижно стоеше синият жребец. Някаква мъжка сянка постави нещо между плешките му, метна се на гърба му и взе в ръце увитото в одеяло вързопче.

Когато конят потегли, Джед изскочи от скривалището си. Ездачът погледна назад, както и черният вълк, който вървеше до краката му.

— Сет! — Джед се затича и ходът на коня се забави достатъчно, за да може да го настигне. — Какво правиш, Сет?

Белите зъби на Сет проблеснаха в тъмнината и Джед впери поглед във вързопа, който притискаше към гърдите си. Познатото тихо сумтене се чуваше приглушено от дълбините на вълненото одеяло. Джед посегна към детето, но Рори се намираше далеч от обсега му, сгушен в тениската на Сет. Джед видя, че Сет е сменил скъсаната с нова, и загледан в чистия черен памук, си пожела острието на ламира да беше преминало само на педя по-наляво.

Край устните на Сет се бяха образували дълбоки бръчки.

— Чудех си къде си отишъл. Помислих, че си заспал, или че вече си мъртъв.

Джед се обърна към колибата, мислейки си за Торк и най-вече за Шона, който спеше като котка и се събуждаше и при най-слабото смущение.

— Какво си направил?

Сет завъртя очи и въздъхна.

— Всички са наред. Просто спят. Наистина мразя конфликтите. Освен това не искам никой да пострада. Обичам ги.

— Конал…

— Е твърде зает да оправя личния си живот, за да се притеснява за нас. — Сет погледна към гората. — Не гледа насам и доста време няма да го има. — Той се усмихна. — Пък и ми вярва.

Сърцето на Джед блъскаше болезнено в гърдите му.

— Не разбирам.

— Никога не си разбирал. — Лицето на Сет изглеждаше почти добродушно, когато подкара коня си напред. — Нали?

Джед погледна отчаяно към колибата и започна да подтичва, за да не изостава от коня.

— Какво правиш? — попита запъхтяно той. — Къде го водиш?