Каменно сърце [bg]

Намерете ми Камъка, беше казала Кейт. И не се връщайте без него.

Мястото ни не беше тук. Но нямаше друг начин. Не бяхме дали клетва, че няма да прекосяваме Воала, че няма да се връщаме у дома, докато не намерим Камъка.

Казахме на Кейт, че ще стоим настрани, но не сме се заклевали в това.

Значи ще излъжем. И какво от това? Като че ли можехме да живеем, без поне веднъж на десет години да вдишаме нашия си въздух.

Кейт Никнивън сигурно също го знаеше. И сигурно подозираше, че от време на време преминаваме тайно през водния портал, сякаш бяхме някакви си дебнещи ламири, а не синовете на Григар Ду. Но ако нашата кралица искаше да ни убие, то първо трябваше да ни намери.

Това бе просто една игра. Играта на живота ни. Всеки път, когато я играехме, рискувахме да го изгубим, но ако се откажехме от нея, щяхме да полудеем. Пък и какво би представлявал животът без някой и друг адреналинов ритник?

И все пак на мен това ми харесваше повече, отколкото на Конал. А на Ангхис му харесваше най-малко, особено сега.

— Сериозно говоря — продължи той. — Този път останахме твърде дълго.

— Знам! — сопна му се Конал.

Погледнах многозначително Ангхис и той завъртя очи. Те изглеждаха още по-зелени, заради зеленикавия оттенък на тениската му. Той бе облякъл съдраните си дънки, беше преметнал ножницата с меча си на гърба и макар да се опитваше да звучи сериозно, се бе ухилил до уши.

Освен това в очите му проблясваше онзи копнеж, боговете да ни пазят. Знаех какво ще последва.

— Нали знаете — каза той, — че бихме могли да останем тук. При простосмъртните. Да се заселим.

— О, богове. Говориш като Рейлтин. — Кой би могъл да предположи, че тази горда кучка ще се превърне в такава поклонница на другия свят?

— На нея ѝ харесва тук. И знаете ли какво? Може и да е права. Може би трябва просто — нали се сещате — да се приспособим. Всичко ще бъде наред. Кога някой простосмъртен се е опитвал да ни навреди?

Аз се разсмях невярващо.

— Имаш предвид след месец май миналата година?

— Вината си беше твоя. Ако тя беше моя приятелка и аз щях да накарам другарчетата си да те спукат от бой.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да оставим Воала на милостта на Кейт? Да го оставим да загине?

— Разбира се, че не. Но може би… да оставим нещата да се поуталожат. Да се скатаем. Поне за известно време. — Той погледна раздразнено към морето. — Докато Фин порасне.

— Да бе, да. Пак не мислиш рационално. Войните няма да те чакат да спреш да се плодиш.

— Млъквайте и двамата. — Конал опря глава в скалата, сякаш се вслушваше в собствения си глас. — Простете ми — промърмори той, — но ние стигнахме дотук. Можем просто да… аха!

Минаха четиристотин години, а внезапната му усмивка продължаваше да ме изненадва и да ме кара да му се ухилвам в отговор.

— Намери го — казах аз и се засмях.

— Намерих го.