Каменно сърце [bg]

— Търся Сет Макгрегър.

Ездачът снизходително завъртя очи.

— Всички го търсят. Добре, ако ме помолиш учтиво, мога да те заведа право при него, Кулан.

Джед преглътна изненадано, когато чу непознатия да изрича прякора му. Той потисна надигащия се в гърдите му страх и позволи на надеждата да се надигне. И за пръв път в живота си се помоли.

— Моля те — каза той. — Моля те.

— Добре! — Ездачът се ухили и плесна жребеца по плешката. — Знаеш кога да преглътнеш гордостта си. Това те прави почти мъж, не кутре, и те са арогантни глупаци, щом те наричат така. Ела с мен. — Той дръпна юздите, обърна кафявата глава на коня и го пришпори. На гърба му Джед видя меч със сребърна дръжка, а на седлото бе закачен лъскав модерен лък.

И без това не беше в настроение да спори.

Сенките бяха покрили далечния хълм, силуетът му се губеше в зимното небе, но Джед успяваше с лекота да не изостава от коня. Топлият поглед на ездача караше скалпа му да настръхне.

Мъжът се изсмя тихо.

— Виж какво, приятел, дръж се за мен. Аз не съм вещер. Не съм като изродите.

— Е, добре де — отвърна Джед. — Тогава какво правиш тук?

Ездачът не се отказваше.

— Дойдох с една жена, приятел. Тя ме измъкна от един проблем. — Той се захили. Смехът му не прозвуча особено весело. — Бих отишъл и на по-странни места заради жена като нея. Но ти внимавай с тези феи. Те не са като теб и мен. Не можеш да им вярваш, приятел. Внимавай с онзи Сет.

Джед го изгледа студено.

— Не се тревожи за мен, приятел.

Отдалеч хълмът изглеждаше доста оголен, но докато се изкачваха по него, дърветата растяха все по-нагъсто и мъглата се разсейваше. Под краката си Джед усещаше туфи трева и мек торф, в който вирееха гъби, боровинки и мечо грозде. Макар мракът да се спускаше все по-бързо, гората блестеше под звездната светлина, която бе толкова ярка, че той не можа да разбере кога небето е изчезнало и тясната пещера е преминала в зала със сиви, каменни стени и сводест дървен покрив, висок като катедрала. Лозници се виеха около колоните, мъх и бледи лишеи покриваха всеки ъгъл и извивка, а във въздуха ухаеше на нощни цветя.

„На човек може да му спре дъхът от тази красота — помисли си Джед. — Но само ако сърцето му не се свива от притеснение“.

Той усещаше, че го наблюдават, долавяше заинтригуваните шепнения, зърваше хората, които се спотайваха в сенките и следяха движението му, но за своя изненада не се чувстваше застрашен. Когато потропването на копитата спря, русият ездач го подбутна напред с ръка и слезе от коня, без да изпуска юздата.

— Кейт. Още един гост. — Той дръпна нежния зелен воал, който въздъхна в ръцете му.

Жената, която се надигна от леглото, придърпа смачканите ленени чаршафи и ги уви около голото си тяло. Тя изобщо не изглеждаше страшна. Не изглеждаше заплашително висока, но красотата ѝ просто спираше дъха. Косата ѝ представляваше водопад от медна коприна, която заблещука под светлината, докато тя я отмяташе встрани от зашеметяващите си очи. Те бяха златисти, също като очите на вълка на Конал, но по-тъмни — с цвят на мед. Усмивката ѝ беше широка, в очите ѝ проблясваха весели пламъчета и цялото ѝ същество излъчваше топлина и добродушие.