Каменно сърце [bg]

Джед поклати безмълвно глава.

— Между нас винаги е имало някаква странна връзка. Съзнанията ни сигурно си пасват добре; винаги съм знаел как да се държа с теб. Това не ми харесваше особено, но постепенно свикнах.

— Ако си бърникал из мозъка ми…

— Наричай го както искаш. В онзи ден, денят, когато напуснах майка ти, аз открих Воала в главата ти и го дръпнах встрани. Просто промених възприятията ти, това е всичко. Дано си ми благодарен, защото не беше лесно.

— Майната ти. Майната му и на Воала ти.

— Подозирам, че вече е на майната си, честно казано. Както и да е, за компенсация трябваше да замъгля спомените ти. Да се изтрия от тях още малко — дори в онези части, които си спомняше. Всъщност беше лесно да променя съзнанието ти. Толкова много си играх с него, че накрая май ти създадох имунитет. Сега е трудно да бъде променяно. Все още сме свързани, но не мога да пипам вътре. Мога само да проверявам какво се твори в главата ти.

— Как смееш. Как смееш!

— Нали ти казах, трябва да си ми благодарен. И ще бъдеш. — Усещах как светлината в очите ми изгаря собствените ми зеници. Леденият огън: толкова студен. — Но наистина отдръпнах Воала от теб. Затова се привърза към добрата стара Фини. Можеше да виждаш по-добре от останалите хора.

— Не би го направил. — Джед ме погледна. — А защо го направи и за Фин?

— Не съм.

— Какво?

— Направих го за човек, който имаше нужда от помощ. О, много по-нуждаещ се от Фин, ако щеш ми вярвай. Разбираш ли, изключително важно бе да му посветя цялото си внимание. — Усмихнах се невинно. — Дори самата му майка не можеше да му посвети толкова.

— О, Боже. О, Боже! — Гласът на Джед едва се долавяше. — Защо не го направи и за нея?

— О, беше твърде късно. Изморих се да влизам в стаята и да я заварвам как си търси вената. Изморих се да бърша кръвта от стената преди да се прибереш, макар да не знам защо си правех труда, тъй като ти изобщо не си глупав. Не ѝ бях достатъчен, но пък и ти не беше, нали? Наркотиците бяха по-важни и от двама ни.

Заслепяваща ярост и мъка, които ме полазиха по гръбнака нагоре към тила. Момчето ме наблюдаваше така, както би гледало кобра с вдигната качулка, и аз осъзнах, че има пълното право. Примигнах. Мамка му, Мурлин, внимавай. Не прекрачвай границата. Не се самозабравяй.

Не напълно…

Усмихнах му се по-спокойно.

— Ах, Мила се сриваше пред очите ми, а ти беше много по-сигурен залог. Освен това укриването ѝ пречеше на работата ми.

— Ти…

Усмивката ми преля в самодоволно ухилване. Това беше моята гордост.

— Разбира се, че помагах. Наистина ли смяташе, че би успял толкова дълго да се скатаваш от властите, ако не бях аз? В онзи малък град? Но трябва да ти кажа, че онази любопитна кучка, хазайката ви, беше същинско предизвикателство. А що се отнася до теб и неспирните ти кражби… о, наистина направи живота ми доста труден. — Гледах го в очите с леко напрежение. — Ти беше добър, наистина, но не чак толкова, колкото се мислеше. Кажи: „Благодаря ти, Сет“.