Конспирацията „Моцарт“ [bg]

— Ти ще отседнеш тук, дете мое — обърна се тя към Лай.

Лай й благодари и попита:

— А сигурна ли сте, че няма проблем да остана известно време?

— Тук дълги години живееше пазачът Карл. — Майка Хилдегард се усмихна. — Но вече е много възрастен и го настаниха в старчески дом в Блед. Къщичката му от доста време не се ползва, вероятно така ще е и за в бъдеще. Простичкият живот, който водим, не е привлекателен за младите.

— Само да не се натрапвам… — каза Лай.

Монахинята положи ръка на рамото й.

— Всеки приятел на Маркус е добре дошъл при нас — отвърна тя. Въведе ги в къщичката. Вътре беше топло и уютно, в печката припукваше горящ пън. — Запалила съм огъня, но утре сутрин мъжете ще трябва да нацепят дърва. — Тя посочи килерчето встрани от вестибюла. — Вътре има гумени ботуши и шуби, да ви пазят от студа.

Върху печката къкреше чугунена тенджера, от която се разнасяше примамливо ухание на овнешка яхния; върху простата дървена маса бяха поставени керамични чинии и чаши.

Възрастната монахиня ги наблюдаваше внимателно. Усещаше, че са изпаднали в беда, но не задаваше въпроси.

— А сега ви оставям. Клара, можеш да постоиш при тях най-много час, после се прибираш и право в леглото.

Възрастните бяха уморени, та по време на вечерята най-много говореше Клара. Подаваха си тенджерата през масата, докато й видяха дъното. Бен изпи цяла бутилка от домашното бъзово вино на монахините. После Клара взе един фенер и се затича към сградата, където беше стаята й. Макс остана при Кински, явно не искаше да се отделя от господаря си.

— Нали нямаш нищо против кучето да преспи при нас в таванската стаичка, Бен? — попита Кински.

Бен огледа грамадния, потръпващ от вълнение пес.

— Стига да не легне в кревата ми — отвърна той.

— Е, аз бях дотук — каза Кински и се прозина. Стана и се заизкачва по дървената стълба, следван неотлъчно от Макс.

Бен и Лай останаха сами.

— Разхожда ми се — каза Лай. — Не искаш ли да дойдеш с мен? — Двамата откриха в килера ботуши, които им станаха, и излязоха навън в нощта.

Лунната светлина се отразяваше в нападалия сняг и беше светло почти като ден. Цареше пълна тишина, а гледката на околните планини спираше дъха. Лай се почувства така спокойна, както не помнеше да е била от много дни.