Аз преди теб

Не беше трудно да си представя как седя в това кафене. Бях там, на една от масите, и се наслаждавах на новия си чифт френски обувки, купени от елегантен малък бутик, или хапвах сладкиш с пръсти, лакирани в парижко червено. Усещах вкуса на кафето, мириса и дима от цигарата “Голоаз” на съседната маса.

- Не.

- Какво? - Нужно ми беше известно време да се откъсна от масата на тротоара.

- Не.

- Но нали току-що ми каза…

- Ти не разбираш, Кларк. Не искам да отида там в това…

това нещо. - Той посочи към количката, гласът му стана вял. - Искам да съм в Париж както някога. Да седя облег-нат в някой стол, в любимите си дрехи, и красиви френски момичета да ми хвърлят закачливи погледи, както правят с всички мъже, седнали там. А не да отместват бързо очи, щом видят, че съм жалък инвалид.

- Все пак можем да опитаме - не се предавах аз. - Няма

нужда да…

- Не! Не можем! И сега, като затворя очи, си представям

съвсем ясно какво е да си на

Рю де Франк Буржоа, с цига-ра в ръка и изстуден сок от мандарини във висока стъкле-на чаша на масата; долавям аромата на печени пържоли,

чувам звука на мотопед в далечината. Всичко е толкова живо в главата ми.

Той преглътна.

- Още щом отидем - и аз съм в тая проклета количка, -всички спомени, всички прелестни мигове ще бъдат пометени, изтрити от усилието да преодолявам парижките

бордюри, за да се настаня на масата, от шофьорите на таксита, които ще отказват да ни качат, и от проклетото зарядно устройство, което не пасва на френските контакти. Разбра ли?

Гласът му беше станал хладен. Завих капачката на термоса, като в същото време разглеждах внимателно обувките си. Не исках да види лицето ми.

- Разбрах - отвърнах.

- Окей. - Уил си пое дълбоко дъх.

Под нас спря автобус и избълва поредната тълпа туристи пред вратите на замъка. Гледахме мълчаливо как се изнизват от колата и влизат в древната крепост в послушна опашка, очаквайки да зърнат останките от едно отминало време.

Вероятно бе осъзнал, че съм притихнала, защото ме подкачи. И лицето му омекна.

- Ей, Кларк. Дъждът май спря. Къде ще идем днес следобед? В лабиринта?

- Не. - Излезе от мен по-бързо, отколкото бих искала, и видях как ме погледна.

- Да нямаш клаустрофобия?

- Нещо такова. - Взех да събирам нещата. - По-добре да се прибираме.

През следващия уикенд слязох посреднощ да си налея вода.Не можех да заспя, а и бях установила, че ставането

е за предпочитане пред това да се въртиш в леглото и да отбиваш пороя от объркани мисли.

Не ми харесваше, че не мога да спя нощем. Неволно се

запитах дали и Уил е буден от другата страна на замъка.

Въображението ми продължаваше да си път в мислите му. Доста мрачно място впрочем.

Ето каква беше истината: не отбелязвах никакъв напре-дък с него. Времето изтичаше. Не бях успяла да го убедя да идем дори до Париж. А когато ми обясни защо, ми беше трудно да споря. Той имаше основателна причина да от-казва почти всяко по-дълго пътуване, което му предлагах. А без да му обясня защо настоявам да пътешества, нямах кой знае какви шансове за успех.