Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Зората беше изумителна — без никакъв предварителен признак, като някаква експлозия, слънцето изведнъж се появи на небето и започна да обгаря околните хълмове с лъчи гореща светлина.

Лежаха отпуснати и изтощени. Декерет се обърна към нея — на дневната светлина видът и не беше толкова момичешки, колкото под звездите — и изведнъж каза:

— Кажи ми още нещо за тази обладана от духове пустиня. Какво представляват те?

— Колко си упорит!

— Кажи ми!

— Това са духове, които могат да влязат в сънищата ти и да ги откраднат. Ограбват радостта от душата ти и оставят там само страх. Денем пеят в далечината и те объркват, карат те да се отклониш от пътя с музиката и дрънкането си.

— И смяташ, че ще повярвам?

— През последните години много от влезлите в пустинята загинаха там.

— Заради духовете, крадци на сънища?

— Така се говори.

— Когато се върна в замъка Връхни, ще има какво да разказвам в такъв случай.

— Ако изобщо се върнеш.

— Ти каза, че не всички, които са тръгнали през пустинята са умрели. Все някой се е върнал, за да разкаже. Ето защо, смятам да наема водач и да поема риска да се срещна с духовете.

— Никой няма да тръгне с теб.

— Тогава ще тръгна сам.

— И ще умреш. — Тя погали силните му ръце и започна да мърка като котенце. — Толкова ли държиш да умреш млад? От смъртта няма полза. Тя няма стойност. Каквото и успокоение да търсиш, то не е успокоението на гроба. Остани тук при мен.

— Можем да тръгнем заедно.

Тя се засмя.

— Мисля, че не.

Декерет си даде сметка, че това е лудост. Съмняваше се в приказките и за духове и крадци на сънища, освен ако това не беше някакъв трик на вечно бунтуващите се метаморфи, но дори и това му се виждаше невероятно. Може би бе измислила цялата тази опасност, за да го задържи по-дълго в Толагхай? Това го ласкаеше, но не му помагаше да изпълни задачата си. От друга страна, тя беше права, че смъртта е безполезна форма на изкупление. Приключенията му на Сувраел щяха да имат някакъв смисъл, само ако останеше жив.

Голатор Лазгия го дръпна, за да се изправи на крака. Изкъпаха се в басейна, след това тя го въведе в дома си — най-хубавото жилище, което беше виждал след замъка Връхни — и му предложи закуска от плодове и сушена риба.

Неочаквано, по средата на яденето, тя попита:

— Наистина ли трябва да отидеш във вътрешността?

— Чувствам някаква вътрешна нужда да го направя.

— Добре. В Толагхай има един мошеник, който често преминава през прохода Кхулаг, поне така твърди. Все още е жив. За една кесия, пълна с рояли, ще се съгласи да те преведе. Казва се Барджазид. Ако желаеш, ще го повикам и ще го помоля да ти помогне.