Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Камея
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]». Краткое содержание книги:
Зората беше изумителна — без никакъв предварителен признак, като някаква експлозия, слънцето изведнъж се появи на небето и започна да обгаря околните хълмове с лъчи гореща светлина.
Лежаха отпуснати и изтощени. Декерет се обърна към нея — на дневната светлина видът и не беше толкова момичешки, колкото под звездите — и изведнъж каза:
— Кажи ми още нещо за тази обладана от духове пустиня. Какво представляват те?
— Колко си упорит!
— Кажи ми!
— Това са духове, които могат да влязат в сънищата ти и да ги откраднат. Ограбват радостта от душата ти и оставят там само страх. Денем пеят в далечината и те объркват, карат те да се отклониш от пътя с музиката и дрънкането си.
— И смяташ, че ще повярвам?
— През последните години много от влезлите в пустинята загинаха там.
— Заради духовете, крадци на сънища?
— Така се говори.
— Когато се върна в замъка Връхни, ще има какво да разказвам в такъв случай.
— Ако изобщо се върнеш.
— Ти каза, че не всички, които са тръгнали през пустинята са умрели. Все някой се е върнал, за да разкаже. Ето защо, смятам да наема водач и да поема риска да се срещна с духовете.
— Никой няма да тръгне с теб.
— Тогава ще тръгна сам.
— И ще умреш. — Тя погали силните му ръце и започна да мърка като котенце. — Толкова ли държиш да умреш млад? От смъртта няма полза. Тя няма стойност. Каквото и успокоение да търсиш, то не е успокоението на гроба. Остани тук при мен.
— Можем да тръгнем заедно.
Тя се засмя.
— Мисля, че не.
Декерет си даде сметка, че това е лудост. Съмняваше се в приказките и за духове и крадци на сънища, освен ако това не беше някакъв трик на вечно бунтуващите се метаморфи, но дори и това му се виждаше невероятно. Може би бе измислила цялата тази опасност, за да го задържи по-дълго в Толагхай? Това го ласкаеше, но не му помагаше да изпълни задачата си. От друга страна, тя беше права, че смъртта е безполезна форма на изкупление. Приключенията му на Сувраел щяха да имат някакъв смисъл, само ако останеше жив.
Голатор Лазгия го дръпна, за да се изправи на крака. Изкъпаха се в басейна, след това тя го въведе в дома си — най-хубавото жилище, което беше виждал след замъка Връхни — и му предложи закуска от плодове и сушена риба.
Неочаквано, по средата на яденето, тя попита:
— Наистина ли трябва да отидеш във вътрешността?
— Чувствам някаква вътрешна нужда да го направя.
— Добре. В Толагхай има един мошеник, който често преминава през прохода Кхулаг, поне така твърди. Все още е жив. За една кесия, пълна с рояли, ще се съгласи да те преведе. Казва се Барджазид. Ако желаеш, ще го повикам и ще го помоля да ти помогне.
4.
„Мошеник“ наистина бе подходяща дума за Барджазид. Той беше слаб, дребен човек с непочтен вид, облечен със стара, износена, кафява роба, с протрити кожени сандали и с огърлица от лошо подбрани кости от морски дракон около врата. Устните му бяха тънки, очите му светеха с трескав пламък, а кожата му беше станала почти напълно черна от слънцето в пустинята. Той се вгледа в Декерет, сякаш преценяваше колко тежи кесията му.
— За да те преведа — каза Барджазид с глух, но не и немощен глас, — трябва да подпишеш декларация, с която ме освобождаваш от отговорност пред наследниците си, в случай че умреш.
— Нямам никакви наследници — отговори Декерет.
— Все пак имаш някакви близки. Не искам баща ти или сестра ти да ме замъкне в съда, защото си загинал в пустинята.
— Ти загивал ли си в пустинята досега?
Барджазид го изгледа озадачен.
— Що за абсурден въпрос?
— Ти ходиш в пустинята — продължи да упорства Декерет — и се връщаш жив, нали така? Значи добре владееш занаята си, ще успееш и този път, а заедно с теб — и аз. Ще правя това, което правиш ти и ще ходя там, където ходиш ти. Ако оцелееш, ще оцелея и аз. Ако умра, ти също ще умреш, така че близките ми няма да имат към кого да предявят претенции.
— Аз мога да устоя на силата на крадците на сънища — каза Барджазид. — Убеден съм в това, защото съм бил в пустинята десетки пъти. Откъде си сигурен, че и ти ще можеш?
Декерет си наля още от предложния му чай — силна и ароматна течност, приготвена от някакво тукашно растение. Двамата седяха върху купчини от животински кожи в миришещата на плесен задна стаичка на магазина, чийто собственик бе синът на брата на Барджазид. Родът им изглежда беше голям. Декерет замислено отпи от ароматния горчив чай и след малко попита: